автор: Gargabela

Душата ти е раковина бяла,
в която слушам
как шуми морето бурно
на чувствата ти.
В тях се гмурвам смела,
макар да знам,
че няма да се върна
на онзи бряг
от който тръгват всички
пътеки към спокойствие и дрямка.
Не съм безкрила, наранена птичка.
Покоят е земя далечна, малка.
Да бъда искам раче осмоного
и да се свия в теб.
Бъди ми бряг и къща.
Далеч от тебе
повече не мога.
Без тебе нищо
не е вече също.