автор: vui4o

Да беше спряло слънцето унесено,
да бе не щяло да изгрее.
Гръм яростен да беше треснал,
та цялата земя да ослепее.

Но не. Природата ни мразеше до болка,
а бог ни пъдеше като езичници.
Настъпи утрин. Изгрева. И толкова...
Защото тръгвахме войници!

А беше есен зла, тревожна
и страх в сърцата впиваше езици..
Ний питахме: "Нима възможно е
хлапаците да бъдеме войници?!!

Едно момиче се разплака кротко,
една жена покрусена и свита,
опита се да го теши, но толкоз
скръб бе насъбрала, че захлипа.

И дълго махахме със длани,
очите ни смъдяха и не спираха
да леят ужасите ни събрани
в един въпрос "Нима умирахме?!"

Далече е останал този ден.
Отминаха началото и свършек.
Но сетя ли се още в мен...
любимата и майка ми подсмърчат!