Не мога да бъда винаги гладко избръснат.
Те някои могат - ходят дори с вратовръзки.
Не мога в костюм да чезна, пристегнал корема -
бездруго мерак не стига корем да си взема.
Не зная и как се ходи прилично подстриган,
макар и да дават пример плешиви, такива
напъчени, с носни кърпички само проформа,
а тайно със пръст носа си космат да изкормват.
Не мога да клатя шапка на първия лумпен,
омазал със кокал задника свой "неподкупен"
и с близане честно стигнал до сан калайдисан:
"Пръднята ти, скъпи шефе, как сладко мирише!"
Един е въпросът само в главата ми тъжна...
И казвам ви право - то пък защо ли да лъжа,
защо не научих с време уроците прости,
та днес да не карам само на рима и пости?
За мен ако иде дума - мен вълци ме яли...
Изкарвам с бутилка вино и малко цигари.
Но яд ме е само дето с любов ме нагърби
Всевишния, без да пита дали ми оттърва.
И днес съм съгласен гръцкия див Минотавър
да дебна в подземни дебри в съвременен кавър,
но само и само малката прелестна моя
да бъде щастлива с татко поет, но достоен.
Лишени от упрек, двете очички да светят,
когато със книжка връща се вечер поетът,
а другият татко взел е за своята малка
лишена от смисъл, но важна на вид залъгалка.
Да бъде със него горда, но не че във къщи
и той като някои даже с пари се е връщал
и не затова, че в хроника местният кабел
лицето му с много други лица е показал.
Да види стиха с големи очи, но след време...
Тогава кантар да сложи на мойте проблеми,
които сега грухтят покрай мене и стържат
с усмивки на хора малки и подли. Но пЪРВИ...
И чиста, встрани от целия този театър,
да търси с очи очите на селския вятър,
протегнала длан към своето "аз" непокварено
чрез свойте сълзи по мене да бди над България.