автор: Riven

Моща на ЗЛО-то

- Аааааааааааа... Но какво става??? Това са моите писъци... Защо все още съм жив? Какво по дяволите става? Може би съм мъртъв? Не съм сигурен в това. Все още съм със схванато тяло. Не смея, а и не мога да отворя очите си. Какво да направя по дяволите? Дали да действам или да остана в същото положение, тих като мишка.
Все пак не мога да стоя със скръстени ръце! Не мога да бездействам. Времето минава а нищо не се случва. Време е да се размърдам. ДА...! Имам ръце... Все още... Крака, тяло, други неща... ВСИЧКО Е ТУК. ВСИЧКО СИ Е НА МЯСТОТО!!! Ще отворя съвсем леко очите си. Дано да разбера дали има някой в стаята, или не... НИКОЙ! Поне от пръв поглед. Ще отворя нацяло очите си и отново ще огледам наоколо. Отново никой! Никой по дяволите!!! Какво става. Сънувал ли съм? Или съм оцелял по случайност. Не е възможно... Не може да съм сънувал... всичко беше толкова реално. Колко ли е часа? Ще огледам всичко подробно. Трябва да разбера къде съм. В леглото... , а GSM-мът ми е на земята до мен. Дано не съм го счупил защото нашите ще ме убият. Е чак толкова едва ли, но ще ми спрат финансите до края на годината. И къде се е дянала Тити? Трябва да си взема GSM-ма! По дяволите! Работи си съвсем нормално. Показа 4.10. Значи съм крещял и съм бил вцепенен само половин час? А си мислих че са минали поне няколко... Има още толкова време... До сутринта... Какво да правя, докато съмне?
- Храсссссссс... Храссссс...
Какви са тези странни звуци и от къде идват. Ще погледна от прозореца... НИЩО. Няма никой навън. Все така пусто е, вече вали по-слабо и по-важното е, че няма как звуците да дойдат отвън. Чух ги съвсем ясно, сякаш идват от стаята ми... Но от къде все пак??? Дали вратата е залостена? Да! И не само това - напълно здрава я. Няма нито една пукнатина... Но как??? Значи и от тук не е.
- Храсссссссс... Храссссс...
Отново тези звуци... Звучат ми някак познати. Сякаш съм ги чувал скоро, може би само преди няколко часа. Но на какво да ги оприлича? Стържене? Не, едва ли... Дращене??? Ами да, това трябва да е Тити. Няма кой друг да е при положение, че съм сам в стаята.
- Храсссссссс... Храссссс...
Отново същите звуци... Това определено трябва да е Тити, а и звуците идват от съвсем близо... ДА! Как не се сетих по-рано. Идват изпод леглото. Ще проверя... Но първо ще взема метлата от килера... За по-сигурно. Все пак днес е петък 13-ти. Ще се приближа бавно, много бавно. До леглото съм... Сега бавно ще надигна завивката... Ще го направя с метлата. Тити... къде си момичето ми... Ела при мен... Титиииии... Къде си се скрила? Няма никой..., или поне така мисля... Но... Ще погледна под леглото. Трябва да разбера от къде идват шумовете... не мога отново да си измислям или да сънувам. Всичко в момента е реално. Ще се ощипя за по-сигурно... Ауууууууу...
Определено всичко е реално. Много боли. Друг път не трябва да гледам толкова много филми по телевизията... Време е... Тити... Къде си...?
- Как си смъртни? - чу се глас точно пред мен. Глас излизащ от тъмното пространство изпод леглото ми. Кой е това, или по-точно какво?
- Смъртни, скоро ще умреш... И ние ще пируваме с трупа ти, ще оглозгаме плътта ти. А за десерт... Ще поробим душата ти. Ще те обречем на такива мъки за които дори не можеш да си помислиш...
- Какво си ти? Какво искаш от мен?
- Какво искаме ли? Все още нищо... Не ти е дошло времето. Ти си плячката ни, но искаме първо да те поизпотим, искаме да се страхуваш от нас. Искаме да бягаш, да бягаш все по-надалече и по-надалече... Докато накрая... те хванем... А после...
- Стигааааааа!!! Достатъчно!!! Това не е истина... Не може да е истина... Не може всичко да се случва точно на мен... Сънувам! Точно така. Утре ще се събудя от този кошмар и няма да си спомням нищо от това...
- Мислиш, че сънуваш... НЯМА ЗНАЧЕНИЕ КАКВО МИСЛИШ ЖАЛКА МИЖИТУРКА!!! Ти ще бъдеш наш преди градския часовник да удари 12-тия час на следващия ден. И нищо не можеш да направиш по въпроса... Ха ха ха... ха ха ха ха....
- Неееее. Ще ви избягам. Няма да се предам...
Бързо трябва да се махна оттук... Но къде? Няма значение... Трябва да бягам... Къде оставих ключовете за вратата??? До леглото... Не! Не са там... Да... Ето ги. До вратата. Бързо да отключа и да се махна от тук. Дали това чудо е излязло изпод леглото? Не е... все още. Поне не виждам да е там. БЪРЗО!!! Ръцете ми треперят. По дяволите... Изтървах ключа... Бързо трябва да го взема.... Трябва да бързам... В такива моменти съжалявам, че сме с няколко ключалки... ГОТОВО... Отключих. Пак ще погледна леглото. Странното съществото още не е излязло... Хубаво. По-добре е да побързам, това може да е единственият ми шанс да избягам. Къде ще ида? Не е важно... Ще мисля в движение... Трябва да се разкарам от тук на всяка цена. Отварям вратата. Тъмно е, а нямам време да взема фенерче. Нищо... Ще цъкна лампата в коридора. Готово. Слава богу няма никой. Бързо да заключа... Само външната врата... Нямам време за повече. Успях. Бързо да се махна от блока. Ще използвам стълбите защото никоха не съм обичал асансьорите, а и днес е един ден... Бързай... Още по-бързо... Стигнах третия етаж... Слава богу и тук няма никой. А и кой ще излезе навън по това време? Взимам стълбите по няколко на веднъж - по една, по две или по три. Едва ли ще мога по повече. Не съм акробат а обикновен човек. Долу съм вече. Добре, че се ориентирам в тъмното. Лампата изгасна. Мамка му пак са счупили ключа долу на входа. Ши****ци!!! Пак ще трябва да събираме пари за глупости. Защо не направят да се заключва вратата? Идиоти. Няма значение, да се махам от тук... Вече съм навън... Ауууууууууу... Кучи студ. Баси и бахъра, а не си взех нито яке, нито нищо. Ама съм идиот... Нищо ми няма. Поне не вали толкова силно вече. Ще се оправя, но накъде да ходя? На светло и на по-оживено място. Транспорт няма, а и си забравих парите в нас. Тогава ще ходя пеша и само по светли улички...
- Ха ха ха ха ха... - бягай, бягай, бягай...
Оставете ме на мира!!! Да бягам. Накъде? За центъра има два пътя, но не знам кой е по-бърз и по-безопасен. По околовръстното или през няколко квартала до центъра. По-добре през квартала - има доста улични лампи, които да осветяват а и наблизо мисля, че имаше няколко денонощни заведения. Само дано не срещна... НЕГО... Ще поема риска, не не ми се минава по околовръстното - пътя е по-дълъг, а и е неосветен. А днес не е толкова натоварен ден... Решено. През квартала... Бързо се придвижвам по улиците... но и внимавам. От къде беше най-пряко да мина? Мммм... ДА! Ще мина покрай магазина за домашни потреби, после право през двора на даскалото а след това ще видим на къде... Става все по студено. Започвам да замръзвам, но ще трая. Няма къде да ходя, пък и в казармата ще ходя - там ще е и по-гадно от сега... Оххххх.... Трябва да спра за минутка... скапах се от бързане. Определено не съм във форма. А и обувките ми са целите в кал и вода. Трябваше да внимавам и да не ги мокря толкова, мога да хвана пневмония а и...
- Бягайййй....
АААААААаа... Пак ли ти. Не мога да се откажа... ще бягам, докато мога...
...Чувам стъпките си по мокрия тротоар. Времето е отново ужасно, температурите традиционни за това време на годината - сиреч хладно. Вече съм близко до магазина. Всеки ден минавам от тук, но като че ли сега е по-различен. Но какво не е наред? Ами да... Има някой до него, или някои. Уфффф... не мога да видя още... Слава богу... До магазина съм и няма хора, а само нек'ви мастии. Не трябва да се притеснявам от тях, безоп...
- ГРРРРРРРР....ГРРРРРР...
Лошо брат ми, лошо. Бавно, много бавно да се махам от тук... Мастиите явно са гладни, или бясни... Стъпка назад, още една... Трябва да не показвам, че ме е страх от тях. В противен случай ще ме нападнат...
- Какво те кара да мислиш, че сме обикновени кучета смъртни???
- Пак ли ти бе... Баси...
Бързо да бягам. По дяволите тъпи връзки... Мамка му... Мразя да падам по нос. Защо ли не завързах маратонките си по-добре. А и... Неочаквано близко ръмжене ме извади от размислите ми. Опааааа... Лошо...
АААААААААААААААААААААААА.... Гадна мастия, стига ми ръфа краката, на ти гадино... Да умреш дано... Пусни ми маратонката рошава маймуно, да ти *** м*****а... Аааа... Боли...
- Нека боли... Още повече болка ще има в живота ти.
Ще събера всичките си сили, за да разкарам тази мастия от краката ми... Добре, че другите още гледат сеир...АААААААААААААА!!! Да!!! Бързо... По дяволите не мога да си взема единия патък... НИЩО, така и така на нищо не го мяза... вече. Да бягам, колкото може по-бързо. Да бягам, докато ме държат крайниците. Да продължавам да бягам и след това... Чувам ги... Чувам ръмженето им зад гърба ми, чувствам дъхът им. Чувствам гадният им и развален дъх, който ме кара да бягам все по-бързо и по-бързо, въпреки умората. Но този дъх ме и задушава. Сякаш направен от отрова и адски изпарения, задушава ме, замайва ме, НО БЪРЗАМ... ДОКАТО МОГА... Докато мога... Отново се спъвам... Бързо ставам и, без да се обръщам продължавам да тичам. Няма време... Бързам. Левият ми крак започва а ме боли... Вече не усещам времето. Минали са може би няколко минути, може би и цял час. Умората започва да ме настига, да превзема тялото ми, да подчинява крайниците ми. Болката взима надмощие над мен. Левия ми крак ме боли неудържимо. Изранен е от стъклата, боклуците и всичките остри предмети на които стъпах, докато бягам от гадните мастии, докато бягам от НЕГО... Нормално ли е да има такива предмети по тротоара. Скоро отново имаше катастрофа в която загинаха няколко човека. Присъствах на тази катастрофа и за това я помня толкова ясно. Помня виковете на хората, помня виковете им, докато горяха в колата. Не бях сам, имаше и други хора но никой не можеше да направи нищо, за да им помогне. И те изгоряха... живи. Имаше и момиче с тях... много красиво и на моите години, поне така си мисля, но още помня изражението й, когато погледите ни се срещнаха преди финалните и най-мощни взривове, които оставиха от колата само крехки и горящи отломки оприличавани на кола. Още пазя нещо, което беше оцеляло след експлозията. Един медальон, за да ми напомня за случая. Отплеснах се. Поне се отклоних временно от преследвачите ми... Но... Странно. Мисля си, че вече не ги чувам. Не чувам ръмженето и тихите им, бързи стъпки. Ще рискувам и ще се обърна... Няма какво друго да направя. Вече минах доста голяма част от квартала и почти стигнах до старото ми даскало. Не мога повече да бягам, краката не ме държат... Ще се обърна....
....
....
НИКОЙ!!! Слава богу няма никой. Сигурно са се отказали или са си намерили по-лесна плячка...
Добре, какво следва сега. Къде да си отпочина за 10-тина минути? Освен в някоя от класните стаи. Дано все още прозорците на първия етаж да не са оправени, или ако са то тогава дано още задния вход на даскалото да е със същата ключалка. Знам как да я отворя... Вече съм го правил преди време... Странно... Чувствам се странно. Нещо не е наред с мен. Сякаш нещо се случи с мен... Ще се огледам... Вратът ми... Боли ме... И не мога да го движа... Боли ме... По-силно... Още по-силно... Непоносимата болка ме изпълва. Оууууууууууууууууууууууууууууу... Опипвам врата си с дясната си ръка... Поглеждам я... Нещо тъмно капе от нея... Лепкаво е... Какво е това, не мога да видя заради тъмнината... Не вали вече... О БОЖЕ!!! Кръв!!! АААААААААААААААААА!!! Това е моята КРЪВ. Ще се обърна... Една от мастиите от преди малко стои само на двайсетина сантиметра от мен, а от устата и капе същата червена течност, същата моя кръв. Болката ме изпълва... Не мога да мисля... замайвам се... Мастията престава да ръмжи и се приближава до мен... Падам на колене готов да се срещна със смъртта. Готов съм, провалих се, а даже не можах да се сбогувам с близките си. Притъмнява ми...Чувствам дъхът на мастията, точно до тила ми... Вече не чувствам нищо... НИЩО!!! Явно краят е близо...
- Храссссс...- мастията ме захапва с мощните си челюсти. Виковете ми изпълват улицата... Смъртта идва... БАВНО... МНОГО БАВНО...
...
...
...



Туп...туп...туп... туп, туп... туп, туп...
Извиквам... Тук съм още. Как? Май ми става навик. Сигурно отново съм сънувал... Оглеждам се. Лежа на средата на улицата в малка локва кръв. От къде е? Пукнал съм си главата, кракът ми е наранен и от няколко места капе кръв, ръката ми е навехната и също кърви на няколко места. А цялото тяло ме боли... Непоносимо е. Защо се мъчя още? Защо съм още жив?
- Не ти е още дошло времето, не е дошло оше...
Защо ли не се учудвам, отново ТО, ТЕ или каквото там е това нещо, неща или... Трябва да се превържа преди чарковете ми да изпадат от тялото ми, или по точно от отломките му... Вече не може да се нарече тяло, а по скоро скрап, старо желязо, куп боклуци образуващи нещо наподобяващо го. Ако всичко мине ще почивам... дълго. Но първо да се превържя. Ще скъсам блузата си. Няма какво да се прави. А и нали съм с две една върху друга... Ще махна долната. Само дано стигне да превържя всички места... Готово! Привършвам... да! Ще се опитвам да стана, но е трудно. Успявам... след десетина минути. Вече не мога да бягам. Почти не мога да се движа. Странно е как съм си сцепил главата. Боли ме адски и погледа ми е леко размътен. От време на време виждам двойно, тройно и дори петорно... След още десетина минути започна да ми се изяснява. По дяволите, близо до мястото където се намирах има улична лампа. Ще я огледам по-внимателно. В долната си част е леко вдлъбната, сякаш е била ударена. И какъв е този странен нейн цвят - червен. Мамка му. Това е кръв. Моята кръв. Явно съм се центровал точно в лампата, докато съм бягал от мастиите. Леле колко съм малоумен. А за всичко останало е виновно въображението ми... отново... Ха! Пак съм сънувал, макар и всичко да изглеждаше реално... Колко ли е часа? 7.30... Скоро ще се съмне. Успях! Злите сили властват само, докато слънцето изгрее, но трябва да се пазя до 24.00 часа. Има още много време... Вече трябва да минават и маршрутки. Ще изчакам #94. Мисля че ще имам достатъчно пари, за да се кача. Само да се дотътря до съседната улица, където върви...
...
...
...
Стигнах! Най-накрая. Часът е 7.52. Цели 22 минути и то, за да мина стотина - двеста метра. Гади ми се, лошо ми е, боли ме цялото тяло, а явно че и губя по малко кръв, защото и превръзката на главата а и останалите превръзки заповат да се навлажняват... Къде е маршрутката, когато най-много ти трябва???
...
...
...
Минаха вече 30 минути, а все още нищо... Мразя да чакам. Слава богу, че поне засега избягах от него... от тях...
- Нееее.... Не сиииии...
Отново ти... Трябва да събера всичките си останали сили, трябва да избягам... Трябва... заради всички близки и приятели, заради неизживяната любов, заради обичта ми към родителите и роднините ми... Трябва... Бързо към очилището ми, там ще има пазач... Бавен съм и нямам какво да направя. Не мога по - бързо... Просто не мога. Всичко ме боли... Отпадам с всяка минута. Краят ми не е далеч... НО И НЕ Е ДОШЪЛ ОЩЕ... Нямам време да гледам часовника на телефона си... просто вървя колкото мога, докато не стигна крайната си цел, докато не успея да избягам. Ха! Странно... Сякаш мъгла се спуска над града... или може би не е мъгла... не съм сигурен. Може би това е просто бялата пелена, която с падането си ще узакони падението ми пред него... Изведнъж зрението ми се изостри. Какви са тези странни звуци? Те са навсякъде около мен... Красиви са, но сякаш малко тъжни... и същевременно весели и жизнерадосни. Даааа... Новият ден настъпва. Градът се събужда жаден за живот. Скоро ще започнат да се чуват и първите звуци на движещите се автомобили, на първите хора отиващи на работа... на първите деца водени от родителите си на детска градина или на училище... Звуците един по един започват да изчезват. Вече не виждам, не чувам... Остават ми единствено спомените за изминалото време. Спомените са хубаво нещо... особено в такъв момент... Не мога повече. НЕ МОГА!!! Не издържам на тази непосилна за мен болка, не мога да му се противопоставя. Слаб съм и с всеки изминал мин ставам все по-слаб... Падам на колене. Ръцете ми омекват... Краката не издържат тежеста на изнуреното ми тяло. Мозъкът започва да отказва да работи... Предавам се! Просвам се на тротоара... Виждам я! ВИЖДАМ Я!!!... Виждам я - бялата светлина. Обгръща ме. Вика душата ми да се присъединя към вечното и спокойствие, да се присъединя към вечната красота, радост и блаженство...
...
Оглеждам се... Всичко сияе около мен. Тази ослепяваща бяла светлина. Красиво е... и тъжно. Тази гледка не може да се забрави... И няма да я забравя... там където отивам... Странно... Огромна ръка сякаш направена от същата тази магическа светлина започна да се приближава към мен. Ще я последвам... Даа... Близко е! Още по-близко... Само на няколко метра от мен е... Протяга се да ме стигне...
- ДОСТАТЪЧНО!!! МАХНИ СЕ!!! ТОЙ Е НАШ!!!
- Недей! Не ме изоставяй... Не ме оставяй в неговите ръце.
- Няма кой да ти помогне... Казах ти, че ще си наш... Но още не... не и сега... Не и тази година даже... Ние ще решим кога... А до тогава... ТРЕПЕРИ... На всяка такава дата... Ха ха ха ха ха ха ха ха ха.......................................
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!....
...
...
...
- Вижте всички! Какво прави това момче на улицата??? Бързо извикайте бърза помощ... Вдигнете го оттук. Диша ли още?
- Жив е! Жив е!!! Дишането му е слабо, но е жив... Но вижте май ще отвори очите си...
Ярка светлина ме обгръща... Припадам...
...
...
- Как е момчето докторе?-попита сестрата, докато го преглеждаше главният доктор. Ще прескочи ли трапа?
- Не знам... Надявам се...Бийте му още 5 милиграма морфин, и се обадете най-накрая на родителите му. Къде се бавят? Ще му трябват, за да прескочи...
...
...
- Докторе ще се оправи ли сина ни?
- Да госпожо... Господине... Синът ви ще се оправи. Прескочи трапа. Не знам как, но е успял...
...



Мисля... Жив съм... Оцелях. Мина още един Петък 13-ти...
- Този път те пуснахме... Не ти беше дошло времето... До следващия петък 13-ти... Тогава ще се срещнем отново... Дали ще те убием тогава ли... Ще видиш... На петък 13-ти. Но рано или къстно ти ще бъдеш наш... Ти си и ще бъдеш нашата плячка... Когато обаче се предадеш... Нацяло - тялом и духом... Тогава ще дойде часът ти...
Какво мога да направя? Нищо. Трябва да се подготвя... За следващият ми сблъсък с него... Трябва да се срещнем, когато съм подготвен... А до тогава ще разкажа историята си на другите. Могат да ме помислят за луд - най-вероятно. Но белезите ми говорят друго. Останах с полу-побеляла коса, от преживяното и с дълбоки белези по цялото тяло, които така и не изчезнаха...
...
...
...
Това е историята на най-добрият ми приятел... Дали вярвам в нея - не знам, мисля че не. Дали е страшна - най-вероятно. Нека бързо да я изпратя... Готово! След 5 минути ще бъде навсякъде из интернет - достъпна за всикчки. Айде да си лягам.
ДЖЪРРРРРРРРРРРРР...
- Оууу. Кой ми звъни по това време... ДААААААА. Кой е?
От телефонната слушалка се чуваше тежко дишане.......
- Много ви здраве. Я да изключа телефона и да си лягам... Лека нощ от мен...
...
А междувременно на компютъра:

"An error occurred while trying to send that message. MESSAGE WAS NOT SENT!!! PLEASE TRY TO SEND IT AGAIN… Would you like to delete that message? Y/N?
…
Y
…
!!!Message was properly deleted!!! Shut Down the computer? Y/N ?
…
Y
…
THE END //КРАЙ!!!