автор: gadina_

Тогава беше лунно затъмнение.
Тогава нямах време за протакване.
Тогава всичките частици в мене
се бяха свели до едно очакване.

Тогава, много исках да съм себе си,
но не успявах мен си да играя -
консервативна съм и всяко притеснение
натрапчиво лъщеше. Чак до края.

Тогава... Помня, сякаш беше вчера -
детайлите, копнежът, топлината,
страхът за изградените химери,
разграждащи се бавно в тъмнината.

Тогава... исках всичко да попия!
Cега желая просто да забравя,
но спомена е жив и ми yбива
погледна ли, че пак луна изгрява.