автор: vui4o

"Ей тук ме боли!" "Птиците станаха самолети!"
А отляво гръдта ми клокочи
и ги блъскам за да призная -
всеки удар е едно замахване в повече!

Слушайте:
И мисля си... Съвестта ли е била предтеча
на хорските дела. Не.
Да бе заложена в самото сътворително Начало,
то колко грозни спомени човечството би проспало
и колко юдини дела навярно би пропуснало.
Нима света е трябвало да бъде сътворен от хаос
и после някой го групира в глутници?
Една колененопреклонна Жалост
на клада беше изгорена. Като блудница.
И мними праведници пръснаха се по земята…
Но връщам се отново към делата.
Защо делата не тежат?
Убийците защо не чувстват
неистовата тежест на телата,
които са изпратили в забвение.
И как лъжците винаги намираха прозрение
неистини да създадат.
Безумен свят. Изпаднал в жалко умиление
пред зверските пороци на царуващи.
Одрани съвести сушат премени
преливащи от рай и ад,
разумните не бдят
над раменете ни на спящи
и ние обозримо клети
чакаме за зрящи
с по едно око-
да тръгнат
пред стотици
слепи!

Слушайте, слушайте, слушайте:
"Ей тук ме боли!!!" "Всеки човек има подхорност!"
Но не е това, което ще кресна.
Вижте. Децата ни вижте -
несресани, стреснати, несретните.
Децата! Ония по подлезите, по гарите
по плочковия делириум на тротоарите,
възседнали залезите, залязват със тях -
моите Малки принцове, ваши Снежанки,
затъпели и жалки. Немили.
Разкъсали страниците на книжките с приказки
облизват лепилото.
Светът хепатитен от гадост - до вечност.
И няма кой да напълни една спринцовка човечност!
Слушайте:
Война ти обявяваме, свят.
Аз и малчуганите.
Напред във атака.
Нашите куршуми са празни бутилки, спринцовки,
пликчета пълни с лепило.
Нашите бомби са парцалите ни изгнили.
Месата ни сини са неми машини.
Напред.
Първите - стреляйте с пластмасови части от кукли
Втори ред - огън. Хвърлете цигарите.
Трети - боклукчийските кофи в които се ровите.
Стреляйте със самоубийните куршуми, с въжата, с ножовете
тровете тая гадина с отровите
на постъпилите в токсикологичното отделение.
Следващо подразделение.
Малолетните проститутки.
Свалете чуждата пот от телата си,
разкъсайте жартиерите,
завържете света, който ви изнасилва.
Обесето го на бесилото на Безсилието.
Ще те смажем свят. Ние няма какво да губим
На въстание!
Аз и Малчуганите!

И така цветовете следват мними сезони,
прекрояват се някъде ледени шапки,
расте метастазно и шумно дупка озонова
и преливат в приятелства на дъжда киселинните капки,
възвръщенци унили към една планета
на която вече не й достигат съдове
да побере кръвта от кланетата
или атомните си гъби.

(може и още, ама стига, че ще вземе да стане "Паяжината на живота R-найсе :)"