автор: yd

Това дърво
все се надвесваше в прозореца ми

и внасяше зелена светлина
през цялото това тъй-дълго лято.

По клоните набъбваха пъпчунки,
те се разлистваха в листенца,
а те порастваха
със точни цифри -
пропорционално
на математиката на звездите.

Във тази светлина видях
как вятърът се движи:
тръпнейки и шепнешком;
на пръсти, стъпвайки в мълчание;
бегом;
забурено-унищожително.
И тъй бе цяло лято.
От корен до короната,
до нови клони, нов филиз,
съвсем като при нервните ми разклонения,
пулсиращи във вените,
като любовен сок по пътя му към слънцето
преди замръзването му в смола.

И листите танцуваха,
и аз танцувах,
и пеех песента си във въздушна клетка
точно посред лятното слънцестоене...

И ето вече знам за зимното -
за най-продължителната нощ,
която ражда семената,
които ще прорастнат
с поглед в слънцето.