автор: perlitta

от онези първи нощи
запомни линиите светлина
прорязващи мъглата на ума й
миризми и звукове във пъплещия град
оранжевите взривове на лампите
бледи лица, горящи кофи
и начинът, по който гърдите й се свиват в болката
изплъзват се от сутиена
и се озъбват на студа
оставяше студът да я нахапе
по фанелка в ледените нощи
а образите да се врежат във очите й
пиратките напомняха на гражданска война
години след това по телевизията
гласовете на същите дубльори
все още предизвикват гадене

в отнези първи нощи
стомахът й се свиваше от ужас
от осъзнаването
от безплодието
от дъха на бъдеща раздяла
а светът огъваше се според болката в главата й
кипарисите бяха хора в черни пелерини
дебнещи пред дюнера
жената,
която продаваше вестници на осевата линия
влачеше куфър на колелца към гарата
(количката със новините)
а мушамата й зелена се превръщаше
в елегантно ретро палто
бежаво на кафяви цветя
сплъстената й рошава коса
ноща превръщаше във бубикоп
а кофите горяха обградени от хора с джиесеми

в онези първи нощи пазаруването беше бягство
за да не легне пак във топлата си люлка
познатите ръце,
горещите бедра
дишането, което я прегръщаше
в безсънни часове,
когато дишащият спеше до нея
толкова близък
вече напуснат
незнаещ

в онези първи нощи
той не забелязваше
мъката овързана около дробовете й
разстройваща ритъма
на момичето което не спи
нито възглавницата му се струваше
подозрително влажна на сутринта

в тъмната къща тя се връща
реди покупките в хладилника,
банални кашкавали, хлябове, домати
и преглъща нещата,
които няма да изскочат от устата й
а после ляга в топлото легло
и слуша музиката на дробовете и на сърцето му
така позната
толкова уютна
и въпреки вълните топлина
духовно го напуска всяка нощ

и после после той усеща
че се случва нещо
и в къщата се появяват рози,
ръцете му отчаяно се вкопчват в нея
с всяко докосване
цял изтъкан е от прекрасни малки жестове
толкова късно
и всеки ден тя обещава си, че ще опита
и всяка нощ
не спи
и се разделя с него
докато сънят му става все по-неспокоен

във края на септември в хола надвисва чувство за вина
и двамата почти не се засичат
или пък пият кафе и мълчат
и само нощем споделят пълната си топлина
докато той спи, а тя не мърда и се прави,
или когато тя заспи,
той се събужда
скован от ужас,
че явно трябва да се разделят
и в двата случая единият
останал е на пост и бди
усещането да не вледени и другия

не смеят да се разделят пред зимата
така са срастнали, че ще им струва крайници
парчета от душите и от годините,
и месеци ще трябва да запълнят
отпечатъците от телата си един по друг
не смеят да оставят плановете,
които не са нейни, нито негови,
но мислили са, че е нужно да кроят
да срежат къщата на две
тя да си вземе дисковете
той - барабаните,
тя - косата
той - ръцете
и отделно един от друг
да гледат как следобедите намаляват
хората вече не седят в градинките
и в спомените над главите им
зрее снегът

но всяка юлска нощ
или септември
тя не спи
и все пак се сънува,
застанала съвсем сама сред преспите
премръзнала
нахапана от студ
в кристални утрини
и стъклен вятър
без всякаква опора
без стъпки по снега
без без песента на нечий сладък дъх
или черупката обичащи ръце
но ясна, будна, остра като лед,
оставена на себе си

и всяка сутрин като се събуди
стаята носи неговия сладък дъх
а той отдавна е станал и излязъл,
защото не заспива късно като нея
и тя се чуди с ужас
дали той не преживява същото отчаяние
точно в моментите на розовата, обещаваща зора...