автор: Brambelrose

Тъга... Дали дните ми ще бъдат облицовани само с нея?

*****
Изглежда се влюбвам... по особен начин. Тихичко и крехко. Е, не съм сигурна в себе си. Не ми се е случвало така. Винаги е било буреносно! Ураганно! Диво! Бездиханно и бясно! Озонено, оронено, осолено ... Може пък тъгата да е решила да приеме друга форма и облик? Страдалческа... ха-ха... пфу! Отвратително!
Мразя огромната дупка в мен - бяла! Толкова бяла, че чак светеща. Светеща светица.
Дали се влюбвам? По особен начин. Нежно и бавно. Усещам, че потръпвам, потъвам, потупвам, преплувам... тъгата с мъжки черти.
Мисълта ми кръжи около вятърните мелници и отново (за 15-ти път днес) полита към него... Събрал е в себе си мъдрост, взел я е в малката черна раница на гърба си и е решил да попътува. В мен.
Препъва се. В бялата дупка. Стои на ръба й. Объркан. Тъжен. Предопределен.
Май се влюбвам... по особен начин. Дълбоко и топло. Страх ме е. За него. Не съм приготвила парашут. Ако си счупи сърцето няма кой да му помогне. Бялото слънце на пустинята. Тъжна работа.....
Първо харесах очите му. Всичкото го има в тях. Всичкото. И изглежда цветът на Всичкото е зелен. Болката е зелена със сигурност...
Ей така, влюбена (вероятно) и притихнала, чакам тъгата да цъфне и върже. Ако не гледаше в зелено и не беше тъжен, можеше и да го отмина, забила собствения си поглед в синьото небе. Но сега... сега се усмихвам. Сгушено.
Серийната убийца на любови спи. Унесено. Стогодишен сън. Шшшшшшшшштттт. Ще се влюбвам тихо, тихо, тиихоооо и крехко... Няма да целувам. Защото...

.... на дъното на бялата дупка покълват зелени стръкчета тъга...