автор: regulus

Офицер с раздробено лице от шрапнел,
обитавам полетата чужди.
А навън, след дъжда, с меко слънце Април
изкривени дървета събужда.

Топлодланна, до мен се докосна смъртта.
Смърт без чест, некрасива, ужасна!
Ослепен, в кървав напън провлачих черва
и животът ми с писък угасна.

От студената каша на смело лице
сили черпеха птици лениви.
Нежни зъби подръпваха свити ръце,
още пазещи сабя ръждива.

Унизени стратези приеха мира.
Сред героите мъртви прославен,
в гроб без име, под други подути тела,
подреден бях по гръб и забравен.

Тази грубо разкъсана в робство страна,
разделена от скъпа Родина,
приласка ме сред своята тъжна земя -
мъртъв, аз не живея в чужбина!

Дълго търси баща ми по пътя следи.
В крехко чудо надежди таеше.
С мъка стискаше жълти, изтрити зъби
и зловещи молитви мълвеше.

Замълчах. Той подмина. Аз нямах лице
и очи за скръбта му. Виновен,
смътно чувах как свити в юмруци ръце
глухо удрят по други гробове...

У дома си аз също оставих дете,
в скромен свят и с желания скромни -
в старостта си писмата ми кратки чете
и лицето ми даже не помни.

Че един лош баща и добър патриот,
който жалеше повече чужди,
го обрече на тъжен сирашки живот,
с малки радости, с азбучни нужди.

И с утехата горда, че този баща,
сред любови, надежди, обрати,
даде всичко за своята малка страна!
Даде всичко за своите братя!...

А навън, след дъжда, с меко слънце Април
изкривени дървета събужда.
Офицер, без лице след взрива на шрапнел,
обитавам полетата чужди.


(16-19 септември - годишнина от Дойранската епопея)