автор: i_naistina

„не ми говориш"


Като позлатено кадифе полепва всяка есен
с листата си върху сърца на сънища.
Не слушам вече слънчеви сонати.
На криви делници подсказах скришом
да си гледат
работата.
И празните си дни засилих там
зад тъпото на всяка болка, че те няма.
Не исках и не искам да се срещаме
така внезапно
остарели през тунели временни.

Тръгни щом трябва, аз оставам неразделна.
И до мозъка на костите си с есен.
Тази кръв запява не от вчера,
с цвят от най-дълбокото ме носи по артерията
на глупаво измислената ми съдбовност.
Моретата са ме забравили отдавна.
Нека глъхнат
(помня ги като смъртта на огъня си).
Безкрайна бягам по начало преобърнато,
погалвам котките приспиващи забравен дъжд,
заченат в тънкото на океана. И когато дъното
стигне чак до раните по коленете ми,
ще се изправя пак.

Ще блъсна от балкона си света сгъстен.
Ще дръпна вятър,
миг преди да се разцепи от безсолност,
а луната,
до половината ще ти изпращам.
Твои ще са полувидните ми денонощия.

(Извън сонатата) нека са без лед и двойни
истините! Да продължавам ли изобщо
да не ти говоря...