автор: Freya

Защо ли за ръка ме хвана
в оная синя лятна нощ,
а аз до теб защо останах...
щом и тогава знаех още,
че ти си облак, ти си дим,
че без път си и без име,
че си вечен, непростим,
като неизпята рима...
Но беше лято, беше бяло,
бе лекомислен всеки дъх,
и всяка дума - неузряла,
а всеки поглед бе изпръхнал
от огъня на оня Юли...
От първия ветрец настръхнах,
първи натежали дюли
ми тежаха на сърцето
и последна капка лято
сякаш стисках във ръцете,
а Септември, необятен,
се изливаше в полето
и те дърпаше на юг
да търсиш нова лятна песен...
Другаде си и си друг,
а при мен е вечна есен...