автор: Riven

Вървя, а не зная къде отивам.
Бързам за някъде, а това, което търся е толкова далеч.
Подминавам хората около мен,
виждам само сенките им,
чувам виковете им,
но те са неразбираеми за мен.
Вървя, а никъде не стигам,
вървя без цел и без посока,
а може би все пак целта ми е известна,
и може би целта е все пред мен,
но забулена е тя в проблемите,
проблемите съпътстващи ме всеки ден,
проблемите изпълващи ме с омраза,
проблеми трудно разрешими,
проблеми невъзможни,
проблеми изсмукващи доброто в мен,
оставящи ме без бъдеще и без надежда.
Надежда ли? Надежда няма.
А как жадувам всеки ден за нея,
И как бленувам и се моля.
Но чувствам, че няма кой да ми помогне,
и чувствам, че няма на кого да се опра при нужда.
Дали? Не знам...
Не мога и да мисля за това.
Надявам се и чакам за бленувания светъл лъч...
Ето го! На хоризонта!
Все още далече е от мен,
но сякаш по-близък става.
Светлината ме обгръща и стопля всичко в мен.
Надежда нова виждам, а също и приятелска ръка,
и чувствам нова сила, с която да живея,
по-силен ставам,
и по-готов за неизбежните проблеми...