автор: railleuse

Какво усещаше във себе си, когато
отчаяно се бореше със непознатото
и разумът, фиксиран във страха си
се приравняваше единствено със егото?
Във дланите ти - две самотни лодки
са всичките уплашени посоки -
и твои, и на онзи луд, безумеца,
треперещ на безкрайно отстояние,
ей там, зад другото ти слепоочие,
а също на мечтателя, създавал обещания,
а също на подлеца, отрекъл и пред себе си,
и на прокудения, плакал върху прага,
а после, счупил бирена бутилка,
на самотата гърлото прерязал...
(А кучката повтаряше, повтаряше,
като зациклил грамофон:
"Аз те обичам и съм твоя, твоя, твоя, аз..."
А ти дори за миг не я обикна…)
Във три и четвърт, по разбития асфалт
премина шествие неизброими сенки
Хей, някой викна ли?
Хей, някой викна...
Бутилката, на празност непривикнала,
със зъбери от кръв и непонятност
молеше се за душата си...




За съжаление, отговора на този стих не мога да пусна тук, тъй като не е позволено публикуване на чужди стихове, но пък го пускам във форума. За мен той беше ръка на приятел, който, без да познавам, тогава ми помогна страшно да се измъкна от състояние на черност. За което винаги ще съм му благодарна.