автор: Izabella

Гласът ти
се разходи непокорно
по петолинията на сърцето ми,
а уж го знам от как се помня
и го сънуван вечер,
а пък денем - прося.

Във думите ни
времето заслуша се,
затича се по хребетите на усещането,
притихна водопадно в мислите.
Далеч избяга.
Във лагуните се сгуши.

Невероятно бързо
се избистриха водите на реките ни,
в които къпахме по утро вярата
и с тях поливахме полетата от макове,
в които аз и ти
отново се създадохме.