колко е хубаво, да си отиде,
някой,
който се храни с мислите,
със слабостта, с нежността ми и с тъгата.
От тях пресъздава живота си,
топъл и тих,
при поискване-страстен.
А той е собственик,
който дава и отнема правата,
и е справедлив достатъчно,
със себе си,
понеже мисли, че обича,
разумно и благородно.
Верно, после малко боли,
а той липсва, като ракови клетки,
които дълго са използвали тялото,
или пък е "стокхолмски синдром",
липсата.
Но тогава, колко е хубаво,
че усещам лъха на вятъра,
през разреза, който ще нося завинаги.