автор: ben

Не ме изпращай ти оттук насетне -
оттука вече мога и сама.
Пътеките до болка са познати.
(А вътре в мен познатата вина...)
Минавам ги със същите обувки -
нарамила все същата мечта,
със мъка взети няколко целувки
и няколко потиснати слова.
Все същата тъга, че си отивам
с увяхнали надежди във ръка.
Търся някаква промяна - не откривам -
все същото беззвездие в нощта.
Познати ветрове раздяла духат,
а облаците искат да реват.
В сърцето ми - онази черна дупка,
от която разочарования пълзят.
Само дето вече май не страдам
и раните ми вече не кървят.
Не се препъвам даже и не падам -
научих се по болки да вървя.
Не усещам пулс в гърдите. Ни душата...
И няма във очите ми от сълзи дъжд...
Не знам живях ли няколко живота,
ала е вярно май - умира се веднъж!