автор: dzap

Замахваше равномерно. Дъга - и падаха. Дъга.
Видях го отдалече. Косеше тревата в общежитието за възрастни хора в Падеж. След всеки замах част от тревата пред него поемаше пътя си към превръщането в сено. Оттам тръгна разговорът ни - от смъртта, даряваща живот. Не очаквах, но разбра какво исках да му кажа. Всъщност - разбираше много повече от мен. Гледаше ме кротко, с блага полуусмивка, докато отриваше потта от челото си. Накрая попитах: "Трудна работа е косенето?". "Ами, не е - трябва само да си наостриш косата, да има кой да ти покаже и да имаш сила. И да има трева" - и се засмя.
Продължавам да си остря косата. Да търся сила, трева и... кой да ми покаже.