Никога не пораствайте, хлапета, защото само така можете да направите света едно по-добро място за живеене. Ние, порасналите, особено много порасналите - но да знаете, че порастването не зависи винаги от годините - сме уморени до смърт и постепенно ви превръщаме в себе си. Може би не нарочно, може би не съзнателно. Просто се страхуваме как ще оцелеете, че то наистина си е за страх, и ви учим да сте като нас - пробивни, безчувствени, конкуриращи се, недоверчиви и най-вече - уморени. До смърт.
Някога и ние бяхме деца, ала остана само носталгията. Хубаво де, да го кажа с по-проста думичка - тъгата...
Къде ми са детските книжки,
кажи ми, мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви - язък!
.........
Къде ли се водят войните
за мойте наивни мечти,
дали пък не са ми сърдити,
че съм ги отрекъл почти?
Песента (от филма "Войната на таралежите") има и друга част, но другата част не може да отрече тази. Няма смисъл да ме питате какво точно ни е направило такива, защото са куп неща. И те постепенно замениха хъса ни - вълшебното желание за живот - с подобие на живот. Някои си го запазиха този хъс, но например за да трупат милиони, тъй че и при тях е фалшива работа, насочена пак от възрастните.
Не вярвайте, че многото пари ще ви донесат всичко, не си го и помисляйте. Я си помислете по-добре за приказките си. В коя от тях парите са нещо вълнуващо? И ако искате животът и нататък да е приказка, променяйте декорите, но не и същността си.
"Същност", пак трудна думичка за вас, нали? И за нас е такава. Сега ще се опитам да ви я обясня простичко - защото красивите неща в живота са простички. Същността е добротата на Снежанка, жизнерадостните хрумвания на Котарака с чизми, трудолюбието на Пепеляшка, привързаността на Малкия принц към неговата роза. Оная топлина в ръката на мама, когато ви гали, преди да заспите. Силните рамене на бащите ви, от които никога не падате.
...Замислих се сега дали родителите ви ви четат още тези приказки...Все пак си мисля, че ви ги четат, а пък ако не е така, накарайте ги, и...непременно за Малкия принц!
Но да се върнем на трудната думичка. От цялото ми сърце ми се иска да ви посъветвам, като растете, да променяте само декорите на играта-приказка-живот, но да запазвате същността си. Тя е светлината във вас. Може да не знаете, понеже не се вижда с просто око в огледалото, но във всяко дете има по една светлинка. Може би някъде там, зад очите ви, а може и другаде да е - имате въображение, сигурна съм, че веднага ще успеете да си я представите! И както и да го направите, няма да е погрешно, защото тя хем е на определено място, хем е навсякъде. Не вярвам това да ви учуди, просто - магия.
Именно тази светлинка е най-ценното ви нещо. Родили сте се на Земята, за да я запалите и тук, да съживите по една свещичка във всяко камъче, в снега - да, да, може и там :), в голямото море, в облаците, дори и в калта. Представяте ли си светеща кал - ще е красива, нали? Е, по-скоро малко смешна, но и това ще е вълнуващо.
...Не приемайте много-много думите ни за чиста монета. Уверяваме ви, че сме състрадателни, добри и прекрасни същества. И да, били сме такива и не точно че вече не сме, но...Ето, чуваме, че някъде е паднал самолет и че има стотина жертви, а след половин минута спира да ни пука. Говорим вече за съвсем друго и в очите ни няма и една сълза. Пък и май не е имало. И колкото и убедително да ви обясняваме защо е така, да знаете, че нямаме никакво оправдание. Понеже за много работи нямаме оправдание, сме станали големи майстори в шикалкавенето! Но знам, че вие ни усещате на мига, когато сме фалшиви. Страшното е, че може да започнете да взимате пример от нас.
Оправдаваме ви се, че животът е виновен, че бил такъв и онакъв, сигурно сте го чували милион пъти, или поне десет хиляди. А кой го е направил "такъв и онакъв"? Някой призрак ли? Слънцето? Или пък да не е някой ужасно лош метеорит? Злата магьосница от приказките ви? Ами, ами! Само ние...
Сега ще ви кажа още нещо за същността. Освен със светлинката, спокойно можете да замените тая малко безлична думичка с думата "любов". Но любовта не значи само целувките между мама и татко. Или дори това, че вашите майки и бащи, колкото и да са уморени и да ви превръщат заради това в свои подобия, страхотно ви обичат. Любовта е все едно да искаш да нацелуваш цялата вселена. Да хвръкнеш като някоя птица и да прегърнеш звездите и планетите, и, и...всичкото. Да подскачаш от радост, да се заливаш от смях, както правите вие.
А подскачате така, защото тази любов трепти, както звездичките трептят. Тя дори си трепти по-наистина - те само изглеждат такива, заради въздуха. В някои телескопи звездите са нетрептящи, каквито са си...Та, любовта трепти във всяко едно от вас, дори във всеки човек, колкото и да е пораснал, в цветята, в дърветата...
Но във всеки трепти по мъничко различен начин. По-бавничко, по-бързичко, знам ли, просто по-различно. И затова всеки от нас е единствен на света, уникален. Ох, пак трудна думичка! Но заради нея Малкия принц си обича само своята роза - той познава трептенето й и знае, че не може да го замени с никое друго.
Я все пак да ви разкажа набързо. Имало един Малък принц, който живеел на една далечна малка планета. Много малка, горе-долу колкото къща. Направо планетка. Там отглеждал една роза. Тя била много капризна и доста мрънкаща, макар и добра по душа. Момичетата май са си такива. Принцът я обичал, но веднъж му писнало от нея и напуснал планетата си. Дошъл накрая на Земята. Тук му се случили много неща и едно от тях било, че видял градини, пълни с рози. Стотици рози. Това го ужасило - той си мислел, че неговата роза е единствена, а сега видял, че хич не е така.
После обаче разбрал, че никоя роза, и милиони да са, всъщност не прилича на никоя друга. Защото всяка роза е? Аха...уникална. И се върнал при неговата...
Та такива сме всички - като тая роза. Раждаме се с определено трептене. То прави един от вас лекар, друг учител, трети пътешественик, четвърти космонавт. Трептенето обаче може да се развали, ако не се вслушваме в него, а слушаме само чуждите трептения. Все едно радиото да не е пуснато точно на станция. На нашата си станция. И тогава почваме да се чувстваме уморени. Външно пак приличаме на Петьо или на Калина, но там някъде зад очите ни сме се отдалечили от Петьо и Калина. От същността им. От светлинката и любовта. За тая лампичка в нас чуждото трептене не може да е ключ.
Е, сега вече стигам до най-объркващото - въпреки всичко, което ви казах, същността на всички хора е еднаква. Тя все е светла и ги кара да обичат света, себе си, другите, някоя роза, някое червейче...Но от тази светлост могат да се нарисуват безброй картини. Все уникални. Обаче не се рисуват с четка и бои, а с трептенето. И защото то е различно, картините са различни. Но като порастваме, спираме да сме верни на трептенето си, тоест на себе си. Това не е задължително, не с всеки от нас е така, ала твърде често се случва - достатъчно често, за да разваляме всичко.
Така че - не пораствайте за нищо на света. Трептете си докрая истински...
23 авг., 2006г.