автор: constellation

Дъждовният Великден носеше със себе си
истината за нас грешниците.
Ние знаехме, че сме нечисти,
но пак запалихме свещите
и се впуснахме да обикаляме
под прозорците на божия дом,
който всъщност няма такива -
като всяка друга затворена система.
Тогава небето се смееше гръмовно през сълзи,
като загаси и последната надежда на човечеството
поне един от тях да се окаже праведен,
за да позаем в него водача си.

Празни надежди..., но само тях си имаме.

И всички се уплашиха и се разбягаха.
Носеха със себе си загасените свещи -
сякаш им трябваше доказателство
за нечистите им съвести.

Малцина останаха да послушат камбаните
и, може би, те бяха най-достойните,
защото бяха признали греховете си
пред най-святата инстанция -
пред себе си.