автор: Nadie

-Мисля, че трябва да махнем кадъра с детето, дето тича през поляната към баща си. Мелодраматично е.
-Може да удължим предишния.
-Ще се загуби динамиката. Сменила си си парфюма. - Две поредни изречения, казани сякаш от различни хора - друг глас, друга интонация, мекота някаква, която внезапно постла сивите бюра, ведно с останалото модерно офис-обзавеждане.
-Трябва да предадем проекта утре. За това дойдох. За другото се разбрахме още на Коледа, нали помниш! - момичето сбърчи сериозно вежди, сякаш наистина го мислеше.
-Няма ли да е по-добре, ако бащата го заснемем отстрани, а не в анфас? - обади се той след минута мълчание от мълчанията, които като свършат си мислиш, че си преживял смъртта, пак с деловия глас, само малко по-дрезгав.
-Прическата му е демоде. Така ще изглежда съвсем като олигофрен. Ти също миришеш различно. - Гласът й трепереше.
Изправиха се като един и се залепиха за прозореца. Облаците бяха захлупили града и всичко живо се бе изпокрило. Тя допря пръст на стъклото. Изтрещя гръм.
-Още те бива в магиите - пошегува се, но тя не се усмихна. Опитваше да го отблъсне с цялото пространство около себе си. Все едно беше събрала въздуха от стаята, беше го пресовала на капсула и се опитваше да се натика вътре. В главата й кънтяха колелата на влака на раздялата "такатрябва-такатрябва".
-Не трябва - както винаги беше прочел мисълта й. Протегна пръст и я докосна по врата, точно в основата на къдрицата, която не щеше да влиза ни в шнола, ни в ластик.
Капакът на прозореца затрака в унисон с таблата на леглото. Вятърът обърна кофата на небето и я изсипа над града. Духаше толкова силно, че камбаните на църквата отсреща забиха сами - необуздано като за сватба. Двамата се оплитаха на все по-неразплетимо кълбо и плачеха от любов и отчаяние.

* * *

-Обадиха се от ресторанта. Свободен е, събира осемдесет човека и ще изпратят меню. Шивачката звънна - на проба си утре в десет. - Момчето беше на седмото небе. След месец щеше да вдигне воала на красавицата на квартала. Като минеше по улицата пенсионерите си загубваха зарчетата за таблата, децата отдаваха почест с пластмасовите си автомати, а момичетата отиваха да врънкат техните за нова рокля. Свали го буквално, с горен ляв ъперкът, когато я издаде, докато играеха на жмичка. Бяха на по десет. От тогава така се влюби в нея, че започна да заеква. Спря да пелтечи чак щом тя му каза "да" съвсем неочаквано преди месец. Всички мислеха, че красивия мъж, дето я изпращаше всяка вечер, ще я отнесе на бял кон, а то...
-Така. Църквата е уредена, поканите ги изпратих вчера, за букета ти ... - продължи да бърбори той.
-Бременна съм.
-...избрах кремави рози и лимонова...- Настъпи тишна, от тишините, които като почнат си мислиш, че внезапно си умрял. - Ама аз не...Ама ние нали не сме...
-Когато работих с него по проекта миналия месец... Тогава не ти казах...
-Значи той...
-Не мога да живея с него.
-А с мен можеш ли?
-С теб искам. Ти си отговорен. Ще направиш от детето човек.
-Та за букета съм избрал лимонова трева и кремави рози. Само не знам след месец дали ще ти става още роклята. - Момчето се засмя облекчено и я потупа по корема. После я целуна по врата, точно в основата на къдрицата, която не щеше да влиза ни в шнола, ни в ластик. Двамата заплакаха, той от любов, тя от отчаяние.