автор: tamara

Късна вечер е в стаята. Не мога да спя. Не искам да пуша, не ми се яде. Стоя си просто с поглед забучен в голямата бяла мишка.

Там на диванчето срешу мен лежят те, всичките мои играчки. С пухкавите си личица без бръчки, упорито ми напомнят за нещо. За моите бръчки. Напомнят за някого, за стари любови. Натрапват ми спомени... Минали дни. В главата ми влизат цели картини. Аромати се носят из малката ми стаичка.

Задушно е. Отварям прозореца. Гледам препускат към мене моите грешки, след тях се точат и невзетите решения и лошите ми думи...
Обръщам се. Поглеждам към диванчето, а там пак така мирно стоят те, като плюшени храмове пазещи последните ласки от моята нежност, която май отдавна изхвърча. Зароди се нова, различна на старата. Студена нежност. Раждам се и аз отново, по-друга, по-стара, по-сама, във мислите.

А тези малки синтетични създания стоят пухкаво там сгушени. Те са единствените плодове от любовта ми. Те са моите мъртви деца, тоест нашите, общите с някои Него. Само те останаха все същите. Е, малко по-мръсни и спластени, по-рошави. Останаха от някои Него, които набързо, за малко бил влязъл в живота ми, после излязъл. Бла-бла.

Очите на бялата мишка блещукат като перли. Лицето и е изстинало в лъчезарна гримаса. През малките, пластмасови топченца се прокрадва някакси плах поглед. Поглед на отдавна забравен човек.
Той ме гледа.

Запалвам цигара. Тези малки огънчета в очите ме плашат. Следят ме из цялата стая. Натякват ми тихо, а всъщност мълчат.

Заставам без да мърдам, без да дишам. Опитвам се да чуя нешо, да ги разбера. Не ми харесва тази игра с погледи. Какво искат от мен?

Поемам дълбоко въздух в дробовете си и чувам как сърцето ми бие. Страх го е и него горкото. До сега все успявах никой да не го нарани, пазех го. Не му давах да се вълнува много. Не исках да страда. И все успявах.

Палитра от размазани, цветни петна ме зашеметява. Жълти, лъжливи лъчи се процеждат от миналото. Бялата мишка проговаря:
- Аз те слушах, когато нямаше с кой да говориш, прегръщах те, когато някои Той не беше при теб, мълчах послушно, когато ти ме мразеше заради Него. Но поех сълзите ти. Прогизнах от тях. Така в мен се роди сянката на съвестта ти.

- Но какво искаш от мен, бяла мишко?! Съвест моя -иронично и подхвърлих аз.
- Послушай сърцето си. Остави го да страда. Така след горчивото то ще успее да познае сладостта. И... не взимай повече преспивателни. Съвсем ще се побъркаш! Бяла мишка да говори?!

07 jan 2002