автор: Silver Wolfess

…И трябваше
с душата си да видя
ранената петичка на смеха ти,
обесените думи,
тихомълком
оставили стиха недонаписан…

…И хлипват примирените ми вени -
понякога звънят и безезични -
камбаните посечени при залез,
все още приютяват нощем птици.

Проглеждането не е милост. Рана.
Кап… Кап… Кап, кап…
Ритмуване бесънно.
До банята… До първата цигара…
Кафето… И вратата се заключва.

А вън е пентатониката друга.
И спътниците - някакви случайни…
Говорят,
и говорят,
и говорят…
Лицата им не помня поотделно.
И слушам бегло, мило се усмихвам.
А няма ли за миг да млъкнат, Боже!
Във сянката на жестове се крия,
стихът ти недовършен ме тревожи.

Кап… Кап… Кап, кап…
И залезът едрее.
Поклаща се трамваят пак обратно…
Присяда самотата на вечеря,
кръстосва крак. И... ще остане дълго.

Кап… Кап… Кап, кап…
Такава е следата.
Ала отдавна не съм Ариадна,
живея във корем на Минотавър,
кротувам си и чакам да се върна.
Родя ли се, очите ще отворя.
Очите!
А душата ще захлопна.
Във розово ще купя очилата,
които днес подминах във бутика.

29.07.2006