автор: thebigplucky

Забравихме мъдрите ти думи, Ювиги.
Загива племето ни. Нахалост.
От велика държава - чергари станахме.
И без тежка рат да ни е прегазила.
Без суша да ни е морила с години или болест невярна.
Тежки времена доживяхме, хане.
От снопа с пръчки все по-малко остават.
Алчни управници ни продаваха. И продължават.
Ние - без бой се предадохме... Духът ни го няма.
Прокуждат ни един по един от земята ни.
А и тя ни отмиля. Чужда ни стана.
Конете ни ги няма. Измряха отдавна.
Ръцете ни отвикнаха меч да държат.
Враговете, дето от нас трепереха,
изпълзяха от сенките.
Заливат ни с отровата си.
Примамиха ни словата им.
Превърнахме се в изгнаници в собствената си земя.
Разпиляхме се. И децата ни се разпиляват...
Уж за добро оставихме в миналото Тангра.
Единен да е народът ни - единна да е държавата.
Превърнахме се в ябълка на раздора между папата и патриарха.
После се превърнахме в чужди и за двамата.
И като благодарност - пет века мюезини пяха.
И не са спряли. Нови минарета строят.
Чужди племена се множат по земята ни.
Ядат хляба на неродените ни деца. И вярата.
А вяра трябва - огнището да опази.
И апостоли. И бунтари.
На триглавата ламя, дето пие водата - главите да осекат.
Развяти перчеми. Кръв по риза бяла.
Една свята ръка - знамето да извезе, на свободата.
Ние ще платим цената...