автор: Anouk

Не съм сигурна какво би трябвало да означава този изпразнен откъм съдържание и кратък като намигване момент.
С годините свикнах да следя полета на птиците, да държа под око йероглифите на облаците, да се вслушвам в странните дупки от черна тишина сред шума на града, за който казват, че никога не спирал. Не е вярно!
Всяка сутрин се вглеждах за миг в дима от кафето и цигарата. И решавах, че след като ги виждам, значи съм жива. А това бе още една спечелена малка битка на фронт, на който по смисъла на своето собствено раждане бях осъдена на загуба.
С всичка сила тичах, за да остана на едно място. Своето място - само него познавах. Бях научила това още като дете от някаква книжка, която впоследствие изтъня до степен на изчезване от толкова прелистване на страниците й, не че исках да го направя нарочно, защото я четях само в пролуките от липсата на други занимания.
От нея запомних още едно важно нещо - как първо можеш да плачеш до умопобъркване, а после да си убодеш пръста, но това вече да няма абсолютно никакво значение. Така разбрах, че времето си има свое собствено чувство за хумор, сравнимо само с това на играча, който хвърля заровете и познава удоволствието от играта.
С течение на годините постепенно ми се изясни още нещо - не се бях родила царица. Този факт налагаше полагане на един неистов бяг, на едно непрестанно крачене, пълзене, пъплене и извиване по квадрантите - черни и бели полета сред моята собствена действителност - само и само да се придвижа още милиметър напред. Някъде там, на или отвъд края на дъската, може би щях да имам шанса, а може би не, да се превърна в това, което не бях. Така и не разбрах чия ръка хвърля заровете и определя движението. Понякога се позачудвах над това за миг-два, а после решавах, че мисленето е някаква еволюционна грешка, защото от него само ме заболяваше мозъка, за който лекарите твърдяха, че уж не можел да боли, и за да поприглуша това усещане хлътвах в поредния бар или когато се чувствах най-зле, започвах да правя кръгчета по някакви неизвестни никому улици, досущ като побесняла котка, затворена в черна кутия.
Така или иначе времето си течеше - напред-назад или назад-напред, както му беше удобно, или пък най-вероятно както то си искаше, и нищо не се случваше, защото всичко вече се бе случило, още много отдавна, преди моето раждане, преди динозаврите и още по-преди първите, леко позаблудени от непрестанно променящото се магнитно поле, амеби да проточат своите нежни, кратковременно изящни пипалца към сушата, може би в онази точка на безвремие, наситена с безкрайна плътност от зародишите на време-пространството, съдържаща в себе си и всичкото, и невсичкото, за която епизодично слушах по новините или по научно-опознавателните канали и за която най-големите мозъци твърдяха, че би трябвало (хипотетично) да я е имало, иначе просто нямаше да сме.
И тъй като изобщо не бях сигурна кое какво е, защо и как би трябвало да бъде разтълкувано, а още по-малко защо нещо се беше случило, или пък може би предстоеше да се случи, или пък се случваше точно в този миг, но аз с моите несъвършенни сетива, твърде много или твърде малко на брой, някои от които вече закърнели, но повечето изобщо не стигнали до развитие, не успявах да регистрирам, да засека, да опозная, да разтълкувам и да изляза с ясно и категорично становище по въпроса коя съм, просто защото, ако не знаех със сигурност нещо, то бе къде точно се намирам, а още по-малко знаех каквото и да е за флуктуациите на енергията, с която бе свързана (не знам защо) масата, от която зависеше скоростта към която и да е посока, а посоката по принцип и изобщо си беше без значение, защото когато има безброй много неизвестности, е все едно в коя посока ще поемеш и какво точно ще опознаваш, та ето поради тази, изключително важна причина реших, че идеята да опека няколко чушки за обяд и да ги подправя с малко сол, оцет и олио, да им нарежа магданоз и да им счукам няколко скилидки чесън, а може би и малко орехи, ако успеех да намеря някъде наоколо, из безкрая, всъщност е една не много лоша идея, достатъчна с голям процент вероятност за започването на едно отвъд-атомно себепознание, когато
Телефонът Иззвъня!

:-)