автор: Dadali

Износени дрехи и лица,
запазени души и маниери.
Пенсионери.
Гордо крачат през живота,
сякаш дали обет
белокоси глави
до гроб да не склонят.
И ти,майчице осиротяла,
на пораснали деца,
с гълъбите хляба си разделяш,
със слепи от плач очи
небето гледаш.
Небето отвело далеч
едно от децата ти
и похлупило ниско другите.
Не го проклинаш.
Молиш му се.
Нощем,
запридаш мисли
и изпридаш майчини тревоги.
Денем,
с телевизора разговаряш,
а телефонът мълчи
и усещаш - времето уж спряло,
а животът - отлетял.
И разбираш,
и прощаваш на заетите се деца.
Но сърцето боли.
И се надява.
И чака
дните им забързани,
далечни,
при теб да свърнат.
Мамо,
помогни ми да си простя!