автор: luna

зазидана във твоя храм,
зографе.
Как ще живея отсега нататък...
И лута се сънят ми. И ограбени,
очите ми потъват във тревога.
След толкова години се пробудих.
Молитвено те преоткривам в Бога
и всичко друго смисъла си губи...
Една невидима вълна ме вдига
и вместо песен, в мен се ражда писък,
че всяка глътка е била магия.
Как искам да я разваля. Не искам...
И в мен отново скитница смирена
кръста си панически понася.
Ти чу ли, славеи извиват трели.
Това не са ли притчи на монаси,
че съм била, и съм, и ще ме има,
на твоя храм стените ще руша.
Ще се изгубвам и ще се намирам.
А ти рисувай... писък на душа.