автор: pinkmousy

Здравей, мрак, мой стари приятелю,
дойдох да говоря отново с теб,
защото призракът леко пълзи,
пускайки семената си в съня ми
и видението, растящо в съзнанието ми
остава
в звука на тишината.
В неспокойни сънища аз ходех сам
по тесни калдъръмени улички,
под ореола на уличната лампа
аз обърнах яката си към студа и влагата,
когато очите ми бяха прободени от светкавицата на неонова светлина,
която прободе нощта
и докосна звука на тишината.

И в голата светлина аз видях
десет хиляди души, може би и повече.
Хора, говорещи, без да приказват,
хора, слушащи, без да чуват,
хора, пишещи песни, чиито глас не се чува
и никой не се осмелява
да смути звука на тишината.

"Глупаци", казах аз, "Вие не знаете,
че тишината расте като рак.
Чуйте думите, с които искам да ви науча,
хванете ръцете ми, с които мога да ви докосна".
Но думите ми, като тихи дъждовни капки паднаха
и отшумяха
в кладенците на тишината.

И хората се кланяха и се молеха
на неоновия бог, който бяха направили.
И символът проблясна предупредително
в думите, които го очертаваха.
И символът каза "Думите на пророка
са написани на стените на подлеза
и стените на гетата".
И зашепна в звука на тишината.