автор: Anouk

Понеже съм си "тъпа и упорита", а в някои случаи и инат до припадък, решавам отново да отида на плаж в Лозенец.
Будя се към 7 ч. сутринта и този път ще хващам автобус от 9 ч. Озовавам се на мегдана и установявам, че тази сутрин Бабич Гангстер Клан е представен само от 2 бройки - моята хазяйка и изрусеният ми ангел-хранител, който се проявява в леко демонична форма. При тях са седнали шофьорите на таксита и виждам, че всички задружно ме обсъждат, докато си купувам палачинка с шоколад. Решавам да се присъединя и аз към купона, докато установя днес как ще се озова в Лозенец.
- Здравейте! - им казвам и сядам до своята хазяйка.
- Какъв ужасен тен! - тихо промърморва на себе си ангелът, но аз я чувам. Свикнала съм. От черничките съм, вярно си е.
Никой не отговаря на поздрава. Решавам, че съм ги същисала с нахалството си да седна при тях. Внимание ми обръща само хазяйката.
- Снощи пристигна онази девойка, с племенничето си, дето ти говорих за нея - казва ми тя.
Успях да я видя, да. И племенничето й. Девойката беше от русокосия и дългокос тип, доста закръглена, а племенничето бе 4-5 годишно, пълничко дете, което с присвити уста й викаше "нюню". Не си допаднахме, при това от първи поглед.
- Тя - продължи с тиха надежда моята хазяйка - и жената от двойката с малко дете от втория етаж си паснаха и днес ще ходят заедно на плаж.
- Е, те покрай децата - казвам аз и си ям палачинката.
- Знаеш ли, че са искали да й дадат и другото й племенниче, 7-годишно момиченце - казва хазяйката. Очевидно за около час-два е проучила цялото родословие на Русокоска и разни племенничета. Местния Бабич Гангстер Клан има супер разузнавателно информационно ниво. Защо никой никога не се е сещал да използва баби в разузнаването?!
- Че тя колко племенника има? Колко деца са? - питам с лек ужас.
- Три сестри са - блаженства моята хазяйка - И само тя е мома. Ама аз като разбрах, й викам "какво ще правиш с две деца, добре че не си се съгласила".
- Нищо - изхилвам се аз, защото ме напушва смях - Нека тренира за бъдещия си живот!
Това си беше малко гадничко, признавам си. Ама аз съм си такава...Вятър ме вее.
- Снощи имах проблеми с връщането си от Лозенец - казвам й аз.
- Ще се върнеш някак - отсича тя с категоричен тон, който говори доста неща без да има нужда от думи.
В този момент пристига поредният автобус от София и Гангстер Клан се мятат в атака, зарязвайки ме на пейката.
Какво пък!
Взимам си кафе и хващам маршрутката към Лозенец. Бившият колега ще си строи къщата, така че аз ще си блаженствам сама на плажа. Днес е понеделник. Духа доста силен вятър. А май съм поизгоряла. И как ли ще се прибера довечера?! Така е то! Като не ща да се вразумя и да се рамкирам овреме, така ми се пада - да се тревожа!
Озовавам се на малкия закътан плаж преди "Корал". Виждам в далечината приятелите на колегата си. От другата страна на носа, на "Корал, хвърчат разни неща из небето - хвърчила разни, платна на кайтове, сърфисти и други подобни. Нека си хвърчат! Лошото е, че се виждат и разни сиви облаци, които уж бавно, а всъщност доста светкавично и адски подло се групират точно над плажчето, където се излежавам. Дааа, остава да завали, за да ми е пълно щастието!
Ама естествено, че се разваля!
Преди това успях да си събера багажа, да навъртя километража до автогарата и имах невероятния късмет да хвана една тръгваща в момента маршрутка към Царево. Оказа се, че шофьора си е от Ахтопол, така че разтовари хората в Царево, а мен си ме метна в Ахтопол досущ като бял човек. Щур късмет си беше, защото в Царево вече валеше изобилно, а към Ахтопол вече беше преваляло.
Така че се прибрах, изкъпах се и хукнах да търся интернет. Имаше и такова чудо в селцето. Вярно, наложи се да пускам Кю-то през нета, ама какво от това?! Поговорих си с разни хора и разбрах, че не бива да пропускам черквичката в Ахтопол, която се намирала до някакво старо гръцко училище. Така че след нет-сесията си направих една супер разходка.
Гледката наистина си я бива! Беше свежо след дъжда (на другия ден чак разбрах, че Лозенец бил в наводнено бедствено състояние). Слънцето залязваше по най-артистичен начин. Облаците бяха някакви такива смешни, като от картина на Рембранд. Черквата се намираше на най-високо място спрямо селцето, на скалите над морето. И работеше, което си беше чудо! Наистина много красиво място! Отдолу се виждаше пристан с лодки; стена, завършваща на скали с малък фар и мъничка крайбрежна алея. Разходих се и там, намирайки две цели черупки от рапани и за своя голяма радост - конусовидната шапчица на хищния охлюв Conus.
После пих кафе в "центъра", позяпах хората, оставих се да бъда позяпана, закупих традиционните подаръци и се прибрах да спя.
Мисля, че още седмица и ще вляза в пълен синхрон с това място. Направо ще се впиша в местния колорит безотказно. Лошото е, че май все ми липсва онова, от което се нуждая в дадения момент. В случая - още седмица отпуск.