Говорихме си дълго и мълчахме.
И двамата изпитвахме вина.
Че щастието свое пропиляхме,
че проиграхме своята съдба.
Годините взаимно си отнехме.
Мечтите си заключихме във клетка.
Жестоко умовете си превзехме.
Пред хоризонта сложихме решетка.
Говорихме за спомени и чувства,
прашасали в сърцата ни студени.
Ръждясали, фалшиви и ненужни...
Говорехме, а бяхме уморени.
Небето ни разбра и се разплака.
Тогава се погледнахме в очите.
Усетихме че няма път нататък.
Пороят ни прикриваше сълзите.
Говорихме си дълго и мълчахме.
А после разделихме се в дъжда.
Уж казахме си всичко, но не бяхме
Нима не става винаги така?