автор: Anouk

Събуди ме към 8 ч. една приятелка, която била с децата си на Приморско и вечерта се прибирала към София.
Поговорихме, а после стегнах багажа си за плаж и тъкмо заключвах вратата, когато ДжиЕсЕм-чето отново звънна. Търсеше ме мой бивш колега, който също имаше къща на Лозенец. Казах му, че без друго потеглям в неговата посока, така че ще се видим на по кафе след около час. Като един препатил вече ветеран се метнах на любимия ми рейс от 10 ч. в посока Лозенец. Бабич Гангстер Клан не спяха.
И така - ето ме отново тук. Отправих се направо към къщата на бившия си колега, забърсах го от дома му, който бе в процес на строеж и заедно с негови приятели се спуснахме към малкото, закътано плажче преди "Корал".
Небето бе синьо като метличина, слънцето прежуряше, водата - спокойна и бистра като сълза, в плитчините - невероятно топла. Дъното гъмжеше от миди "шелки", които не се намират често, така че се възползвах от случая и убих час-два да си ги събирам. После цялата компания отидохме на "бара", представен от едни нисички скали в единия край на заливчето и пихме по една малка ментичка за отскок и настроение. Колегата ми и неговите приятели се прибраха по домовете си, а аз останах да събирам тен, за да дразня всички около себе си с понятието "чернота". Е, поизгорях май.
Към 16 ч. се отправих към къщата на колегата си и самоотвержено го спасих от ремонтната дейност, с която се бе заел, за около час пиене на кафе и лафче. Не се бяхме виждали доста отдавна. Беше станал щастлив дядо на внуче и тутакси го бяха спешили да вдигне къщичка на морския бряг за внучето. Общо взето доста се забавляваше с ремонта.
Сега седя на автогарата в Лозенец и чакам маршрутката към Ахтопол. Проблемът е, че нещо не я виждам. Засега. Довечера има някакъв футболен финал май.
След няколко часа - ура! - продължение. Вече, Слава Богу, съм в Ахтопол и реших да си допиша събитията. Седя си, значи, в Лозенец и чакам маршрутката, която би трябвало най-късно към 18.30 ч. да мине и да продължи през Ахтопол към Синеморец. Да, ама не! Както си чакам времето си минава, а от маршрутката - нито следа. По едно време при мен идва жената, която "обслужва гишето" на автогарата, обаче това е леко относително понятие просто защото същинско гише всъщност няма. Тя ми казва, че се е обадила в Бургас да кажат на шофьора да мине през Лозенец, че има човек за качване. Обаче вече е към 19 ч. и шофьора се бил обадил и казал, че е минал през Лозенец, но нямало никой за качване, така че продължил към Ахтопол. Те ти сега! Как ще е минал като аз вися повече от час на автогарата без да мърдам никъде, само дето маршрутка за Ахтопол - Синеморец не е минавала. Отпочвам да се тревожа. Лекичко. За капак, както си седя на пейката и си се тревожа пристига някакъв прояден дядка с празна бутилка в ръка и ми казва "Я мръдни малко да седна" и се опитва да се настани в скута ми и това при положение, че цялата пейка, а и съседните са си абсолютно свободни. Е, това ми идва малко в повече и се развиквам. Ахтопол си е далечко от Лозенец за вървене пеша, а за автостоп....какво да кажа - никога не знаеш на какво ще налетиш.
През това време жената от гишето съчувствено ме наблюдава и очевидно решава, че не съм "някаква си никаквица", защото се юрва да ме успокоява. И в този сюблимен момент пристига някакъв фешън автобус на "Арда Тур", който си има табелка "Бургас - Ахтопол". Жената ги пита дали биха ме взели, шофьора и стюарда се съгласяват, аз й благодаря, подскачам в автобуса като младо яре, което е било пожалено и неотдадено на заколение и се отпочва завръщането към приютилата ме Ахтополската твърд.
В рейса стюарда пуска на макс всякакви сърцераздирателни чалги и си лафи с шофьора как тате му го викал да копае на някаква семейна нива из Хасковско, обаче той се спасил като заявил, че непрестанно е на работа и непрестанно ще бъде на работа, освен когато вали.
По едно време шофьора ме пита колко ми взимат от Ахтопол до Лозенец.
- 2 лева - отсичам аз с ясното съзнание, че всяка сутрин в рейса са ми искали по 2.50.
За няколко секунди двамата със стюарда за заети с изчисления, а после шофьора ми казва "Дай едно левче!" и приключва с аритметиките. С облекчение им връчвам 2 лева и казвам да не ми връщат. Та така сполучливо и през този ден успях да се добера до квартирката си. Любимата ми тя! Изкъпах си се и в този момент възлюбления ми звънна, каза че всичко е наред и се прибира към София, а аз разцъфтях като...разцъффаща (ох, че сложна дума) вишна през юли, но не знам защо, защото ако знам нещо със сигурност то е, че ние двамата просто не би трябвало по всякаква логика, откъдето и да го погледнеш, да нямаме абсолютно никакви шансове да бъдем заедно. Обаче си разцъфтях и реших да не обръщам внимание на вероятностите. Животът без друго си е странен. Вижда се от написаното.
Е, моят живот де!