автор: oziris

На тез, които смърт отново ще венчае,
второ брачно ложе този гроб ще стане.
Но колкото и силна да е тя, Съдбата -
деляща даже тялото ни от душата -
съпрузи двама тя не може да разлъчи:
в живота щастие споделяли, и мъка.
Мълчи, читателю добри. И не ридай ти.
Мълчи, любовниците са заспали.
Лежат те, гълъбчета мили -
в прегръдка са телата свили.
И въпреки че не в легло лежат, а в гроба -
с възглаве каменни, с завивки от олово,
(възглаве твърди и завивки ледни)
любов направила е утринта им вечна;
и когато спуснат се последните завеси,
двамата сред светлина ще се пробудят,
чийто блясък никой мрак не ще забули.



To these, whom dead again will wed,
This grave's their second marriage-bed.
For though the hand of fate could force
'Twixt soul and body a divorce,
It could not sunder man and wife
'Cause they both lived but one life.
Peace, good reader. Do not weep.
Peace, the lovers are asleep.
They, sweet turtles, folded lie
In the last knot love could tie.
And though they lie as they were dead,
Their pillow stone, their sheets of lead,
(Pillow hard, and sheets not warm)
Love made th' eternal morrow dawn;
Then the curtains will be drawn
And they wake into a light,
Whose day shall never die in night.