автор: Perdita

Вечер е и светлината за пореден път умира. Светът се наклонява към новото тъмно, по което скоро ще плъзнат звезди. Завоят към тях ме понася обратно към тебе. Тихо, тихо, тихичко заспи, и сънувай нещо, пожелай си радост ти. Добре, искам да сънувам пръстите и устните ти, моя любов, как запалваха съзвездия по кожата ми и ставах съвършеното небе.
Потръпващо, откъдето си минал, цялото потръпващо. Въздъхването, при което най-накрая усещах, че не съм дишала, приличаше на раздвижване след смърт. Чуваше ли го?
Бях се напила с неотвореното шампанско за сто живота напред и очите ми блестяха. Огледалото направо прималяваше. Но знаеш ли, дори щастие не беше, просто ми харесваше да ме докосваш, да шепнеш:
- Магда...Магда...
Влажни многоточия, в които чувах пръстите ти, овлажнели от моето желание. Нека те изсънувам отново. Не, не беше и само допир, колкото и умело да го правеше. В света има подреденост, с нея е свързано. Тия дни, като се прибирах с колата една вечер, загледах разхвърчалите се птици. Една летеше насам, друга натам, трета и тя накъдето си иска, точно като... разпилени черни буквички. Въобще неподредени в ято, но то е вписано в тях, нали? И изведнъж ми хрумна, че ние, хората, правим нещо подобно - подреждаме от хаоса разхвърляните букви и търсим смисъла си.
Например какво бях за тебе и ти за мене. Имаше ни, споделяхме се, обаче изречението, събиращо разлетелите се парченца на връзката ни, за мене беше и още е от най-трудните. Запълвахме го две години. Кожата ми те обичаше, ухаеше на сапуна ти, на цигарите, които пушеше нощем на терасата. Кажи ми вселенския код на "аз и ти".
Скоро ми разказаха нещо, ще ти го разкажа.
...Една нощ всички животни в гората се събудили прегладнели. Странно, имали си храна, но тя не заситила глада им. Хрупали тревата, листата, клонките, обаче празнотата в тях не изчезвала, дори растяла. И това се заповтаряло.
Така минали хиляда години. Децата на децата на децата им чувствали същия глад. И тогава веднъж някаква женска катеричка в отчаянието си се допряла до една мъжка катеричка. Потъркала муцунката си в нейната, после, кой знае защо, започнала просто да я докосва. Някак все по-смекчено, както силният дъжд се изчерпва, оредява и започва ласкаво да те гали.
След минути се случило най-невероятното - гладът и на двете катерици отслабнал, после съвсем изчезнал. Те се огледали удивени и за пръв път от раждането си съзрели гората. Била прелестна. Вече не представлявала просто източник на храна. И тогава усетили лъх на зараждащ се вятър, но топъл. От очите им се отронила по една топла сълза.
Останалите животни направили същото. Така онази нощ всички не само се нахранили най-накрая, но открили изречението на нежността, на докосването. Те си съществували и преди, но най-сетне горските обитатели подредили буквите им така, че да притъпят самотността си, като наситят сетивата си с другия.
...Затвори очи. Нежността обича тъмното, защото тя не е такава. Затвори света и ще остана аз. Помниш ли, когато се открихме, подобно на двете катерици? Разпръсна се нещо в гласа ти, слаба дрезгавина, като драскотина в тишината, и от теб изплува някой друг, непоявявал се преди.
Бяхме правили вече секс и ми беше казвал, че ме обичаш, както и аз на тебе. Но онази нощ за първи път се прехвърлихме отвъд хаоса. Щом се съблякох, по мене плъзнаха матови отблясъци, навярно от уличните лампи, появиха се и по тебе. Преди не ги бях виждала. Исках да ти се любувам дълго, ала нощта ме повлече към тялото ти с ритъма на обреченост.
Тази нощ за първи път щяхме да наситим глада си, но още не го знаехме. Нещо се огъна в пространството и останахме аз и ти, нищо друго живо, нито мъртво, нищо. Ръцете ти ме притискаха, целуна ме по клепачите, тръгна бавно към устните, езикът ти се поспря в ъгъла им, ти преглътна нетърпението си и продължи.
И тогава се случи. Целуваше може би корема ми, не помня вече, а ноктите ми жадно, или може би някак жалко те драскаха и пускаха. Когато всичко изчезна, притъмня. Ей така, за миг, сякаш някой изтри света с дистанционно. Смъкна го от раменете ми като ненужна тежест. Затова полетях, без да помръдна нагоре - просто излишният свят вече не ми тежеше. Останах без спомени, без натрапчивост. По-късно ми разказа, че си усетил същото.
Принадлежах ти напълно, както тревата - на поляната, или мечтата за дъга - на слепите прилепи. Въздухът се напои с голота. Попивах невидима вода от раменете ти, ръцете ми те обикаляха, все едно не бяха докосвали мъж, и очите ти се премрежиха. Видя ме, после ми го каза. Онази нощ за първи път проникна не просто в тялото или дори в душата ми, а в самия себе си, в своята отвъдност.
Беше прилив, който не се повтаря често, но вече знаеш, че е възможен. Връхлетя ни и тогава сладостта на прибоя се настани в мене. Докато се любехме, не съществувахме поотделно и нищо не съществуваше така. Сексът е агресивност, строшава всяка мекота. Но там, между тласъците, а после и в умората преди да заспим, това просто изречение "сексът е агресивност", стана част от нещо много по-голямо, само мъничка съставна част от него. Затова си тръгнах от тебе, уплаших се от голямото. Не беше поносимо, беше някак нечовешки силно и не можах да нося дълго нощта със себе си нататък. Не че някога ще я излича, ала поне, като си далече, ми е по-леко.

" " "

Помниш ли как веднъж се любихме в дъжда и отново разпиляхме скучния свят? Разпръснахме наредените от някой някога черни букви и после ги събрахме пак. Искахме да са си наши.
...Живееш в уж нормално изречение. На пръв поглед си изглежда точно такова, ала е по-лошо и от хаоса. В него думата "секс" е фалшива. Но ти ме приведе през нея. Дъждът ни заливаше, блузата ми се намокри и полепна, не я исках. Гледаше ме и откопчаваше копчетата, все едно създаваше дъждовни капки. Погледна надолу, бръкна под полата ми и смъкна бикините. Яростните ти тласъци дирижираха и мене, и дъжда. Поддавах като трева, върху която се излива буря. Очите ти не трепваха, не ме целуваше, а ме изяждаше. Помислих, че оставам без устни, без бузи, без брадичка, без сърце.
Защото облакът взе сърцето ми завинаги. Беше хубаво, не ме интересуваше дали някой ни е видял, нищо не ме интересуваше, освен ти. Този дъжд ме отнесе.
Течащата вода умее да го прави. Когато е спокойна, те докосва като коприна, но тръгне ли забързано нанякъде, преобръща живота ти. Разпространява широта. Послушай някой път листата на някое дърво. Знаеш ли, вятърът съществува, само за да се докосват те. Изпращам ти послание по него - избягах, защото нямаше да оцелея. Прекалено беше за мене, все едно живеех в някаква сгъстеност, в самия зародиш на всичко. Всяко твое докосване ме прогаряше, особено в нощи като оная. Прогорях цялата и не издържах. Може би големите любови все завършват трагично, защото толкова много обичаш и те обичат.
...Езикът ти пое на пътешествие по тялото ми и ме разтваряше. Докато му се отдавах, някакъв бяс се събуждаше в мене. Целувах те, разнищвах те, удрях въздуха, за да ме слее с тебе. Какво всъщност правехме? Хванахме се в капана на бог за раждане на деца ли? После пък нишка по нишка те събирах, накрая те събрах и избягах. Не понесох цветовете и музиката, прилива...Магда, каза ми веднъж, - какво ти става? Повтаряш, че ти е хубаво, а почна да ме отбягваш. Защо?
Защото се загубих в тебе. Две години, след които си тръгнах. Имах те отвъд хаоса, ала обикновено същество като мене не може да остане в напълно слепения пъзел. Времето ни отива да подреждаме буквичките, така съм свикнала и аз. Да съм в предверието на живота. Затова, щом попаднах отвъд, загубих опората и се срутих. Листата са различни. Отдавна са се подредили и не се боят от съвършенството, то не ги убива. Дава им крила, да танцуват почти безспир, прави ги свободни. Но мене не.
Тялото ми още те изживява, въпреки че вече си далече и очите ти не са така опасно сини. От опасното синьо си заминах внезапно, без да ти кажа нищо. И сега домът ми е тук, работата ми е тук, на хиляди километри от тебе. Пратих ти само кратко писмо, за да ти кажа, че в живота ми има друг и затова те отбягвах напоследък, и че съм заминала с него.
Ти повярва. Какво ли ти оставаше? Излъгах те толкова убедително. И не че все си мисля за тебе, спокойствието се върна в живота ми и пак ме има, но просто понякога изпълзяваш като ония цветя, които са ги снимали със забавена камера и виждаш как за минута израстват.
Няма да научиш истината, не мога да ти я кажа. Няма да се върна. Само че в редките просънени отмалявания спомените се връщат и не мога да ги прогоня. Това ще направи утрото, когато светът завие към новата светлина. Но сега, точно в прелома на нощта, искам само да ти говоря. Няма как да ме чуеш. А именно нечутите признания най-често наподобяват ято.

" " "

Когато ни запознаха през зимата на онова парти, те харесах, но реших, че учител по литература ще е скучен за мене. Час по-късно бях влюбена. Цялата вечер почти не говорехме, само танцувахме. Деветнадесет пъти!
Не са минали дори две години, но времето по календар е най-глупавото нещо, нали? Откакто се разделихме, пак стана бавно и като преди. С тебе свистеше през стомаха ми и всичко ми се събираше на топка. Ей тук. Треперех, като ме докоснеше. Личеше, затова криех ръце зад гърба си, ала не можех да скрия устните си. Опитвах да ги скрия в неуместен смях или в думи. Ставаше още по-зле, тогава ти ме целуваше и ме прегръщаше много силно. Ръцете ти хващаха моите зад гърба ми и треперенето стихваше. После вече не помня. След като бяхме правили любов, много пъти всичко ми се губеше.
Къде се загубваха тези часове? Къде отивах с тебе? И ако там се озовават влюбените, защо не срещахме никого? Нима има десетки, стотици, хиляди светове само за двама? Аз и ти със сигурност си имахме такъв, безспоменен. Безпаметен. Очите ти ме отвеждаха натам, или може би оставах в сиянието им?
Приемах те докрай. И с други мъже ми е било хубаво, но все нещо в тях ме дразнеше. Не и в тебе. Затова ти имах доверие да ме приведеш през сините ливади, като пеперуда, която знае единствено да пълзи и й трябва друга, умееща да лети, за да научи и нея. Затова те срещнах.
Когато те обичах...как само звучи..., всичко, което докоснех, ставаше влюбено като мене. Смешно ли е - влюбени цветя, столове и случайно докоснати по улицата хора? Щеше да е такава Вселената, ако можех цялата да я погаля. Сърцето ми, откраднато от облака, някак се разпръсваше наоколо. Може още да съм полепнала по раменете ти, по косите ти, по сивия ти път.
Вече съм добре. Тук работя същото, което и преди, интересно ми е. Скоро бях на екскурзия в Гърция. И изобщо, не ми е скучно. Но няколко пъти си мислех колко по-хубаво щеше да е да съм с тебе на Родос, да се целуваме по претъпканите криволичещи улички; да танцуваме в кръчмите, да е пак, както когато...Обаче после си мислех колко по-леко ми е сега. Защото влиянието ти отслабна. Вече не съм така зависима от чувствата си към тебе. И ако съм с някого, усещам просто тръпка в слабините, без пробождането по-нагоре. Искам само да си пърхам нехайно из въздуха, не много високо над земята, а не да съм дрогирана от небесния прозорец.
Желанието ми да ме докосваш приличаше на жажда. Бях жадна и да не се отдалечаваш дори за миг, да усещам колко се обичаме. Това придаде още на онази първа зима особен дъх. Всеки, който го е изживявал, го познава, бил е в същото, сякаш е все Коледа. Сигурно телата наистина имат някакво продължение, защото, дори и само да пиехме кафе някъде, част от тебе и част от мене като че не се пускаха.
Дали се пуснаха, когато се разделихме?