(Позволявам си да покажа тези думички в публичното пространство
единствено като илюстрация на убеждението ми, че движещ момент
в опитите за изкуство не бива да бъде злобата. Иначе резултатът е
като в следващите редове.
Ако успея да помогна някому да превъзмогне ожесточението си от неизбежните житейски неправди, постигнал съм целта си. Благодаря за разбирането, приятели.)
Щом мозъкът ми се разтвори
сред фасове, пикня и кал -
с написаното ще повторя:
за мене си не ми е жал.
Но ме е яд за онзи плевел,
поникнал точно върху мен:
посях го; милвах го; отгледах го...
И няма как да съм простен
за всяка капка кръв, която
ще смучи той от нечий ум.
Да я превърне в пачи крясък.
Във гащички.
Или парфюм.