автор: sol_lam

* * *

Отново ме остави в тишина.
Къде сега е моята всесилност?
Сега не съм с една,
а с половин душа
и цялата природа е в немилост.

Не мога вече да разтапям с дъх
прашеца звезден, ти да го каляваш
и да ковем лика на пълната луна
докато в съвършенство засияе.

И нищо не изглежда вече приказно,
светът лишил се е от своите вълшебства,
и няма с кой сега да правя лодки
за мравки от листата на лалета.

Зората не настъпва както някога,
когато слънцето от сън изтиквахме,
аз гъделичках го, а ти проправяше
надречния му път посред тръстиките.

Дъждът не пада тихо и упойващо,
защото нишките му не изпридам с пръсти,
а семената вместо блузи получават брони,
изплетени от твърди водни пръстени.

Сега е моят ред да замълча
и да затворя клепки очаквателно.
Теб вдигнаха с целувка по устата,
но аз - кой знае ще дочакам ли...