автор: Vedrin

Аз виждам красотата на улука,
във който бистър водопад вали.
Че той, напук на есенната скука,
опитва се надежда да твори.

Аз виждам как и битието сиво
не може тази музика да спре.
Улукът пее, може би фалшиво,
но с него днес се чувствам по-добре.

Прогизнал от дъждовната прегръдка,
но с чувство за внезапна свобода,
подлагам под улука длан за глътка -
летяща, бистра, есенна вода.

А после пия, в музика отдаден.
Разсмивам всички хора наведнъж.
Не вярват те, че бил съм толкоз жаден,
та в шепи да събирам този дъжд.

Не е така! Улукът ме извика
и неговия звук ме утеши!
Нима не чувате? Надежда блика!
Небесен стих за нашите души!

Из цикъла "Сезони"