Всичко знам. Виждам всичко. Днес се казвам Мария,
не онази, която зачена Исус.
А онази, укрила кръвта му във виното,
за което, говорят, било с рядък вкус;
за онази, която,
богата на древност тишината смутена
с дъх на пясък мълчи.
А костиците тръни с надежда и ревност
пазят нея от храма на Тези очи.
Днес се казвам Мария, която премина
през голготи и клади в небесен обков.
Ту подхвърляха камък. Ту разливаха вино.
Ту въздигаха стълб, ту разравяха ров.
Не обети са нужни. Няма смисъл от пози.
Просто миг на докосване със въздушна игла.
Аз съм тази Мария - сред храстите розови,
дето само Мария всъщност не е била.