Когато хвърля камък
по гладката повърхност на душата ти,
вбесена от привидната и тишина,
мътилка се надига от дъното
и ме залива.
Мокра и мръсна настръхвам -
зла диамантена оса.
Ще те ужиля -
нищо че това ме убива.
После и двамата
нацупено ще си мълчим.
Ти- подут,
а аз - полумъртва.
Времето през фунията на вятъра
ще свисти.
От стените на мълчанието
цели късове ще се откъртват.
През дупките-прогледнали,
се открива
цял един райски свят.
Ако мъничко назад се върнем
ще го намерим.
Дай ми ръката си,
усмихни ми се -
ей така.
Като кожа стара на змия
свлича се в тихото
любов-химера.