автор: vedder

Трамваят тъкмо завиваше по "Алабин", когато пред него спря бяла лада. Рязкото спиране едва не събори пътниците, което от своя страна доведе до бурното им недоволство към шофьора на колата:
- А бе, така ли се спира? - възмути се един старец.
- У-у, наглец, срам нямате - изкряска някаква лелка - Ако можехте по трамвайните линии бихте тръгнали!
Ватманът изпсува и натисна злобно звънчето:
-Айде мърдай бе, палячо - каза той - График гоня, не съм като теб, безделник!
От ладата невъзмутимо слезе мъж на средна възраст във военна униформа, извади пистолет, насочи го към ватмана и стреля. След това налапа дулото му и натисна спусъка.

* * * * * * * * * *

По същото време, на "моста на влюбените" до НДК, седеше момиче с къса коса с неестествено червен цвят. Тя бе на не повече от 16 години. Гримът бе размазан по лицето й - беше плакала. Хората минаваха безразлични покрай нея и се наслаждаваха на хубавото време. Тя гледаше към булеварда и когато видя приближаването на един камион, се изправи. Отиде до ръба на моста и скочи. Някаква жена силно изпищя, а едно дете се разрева, стреснато от гласа й. Шофьорът на камиона натисна веднага спирачките, но вече бе твърде късно. Ударът отхвърли тялото на момичето на повече от 30 метра и то падна бездиханно на асфалта. От отворените й мъртви очи се отрони сълза.

* * * * * * * * * *

Няколко часа по-рано, в жилищен блок в жк "Надежда", едно момче се опитваше да отвори вратата на един апартамент. Впрегна всичките си сили и след малко това му се удаде. Открехна я тихо и бързо се шмугна вътре. Нямаше обаче как да знае, че някои хора от нямане какво да правят, шпионират съседите си. Такава беше и бабката, живееща в срещуположния на разбития апартамент. Тя видя всичко и веднага звънна в полицията. Първата й мисъл бе как утре ще се похвали на всички съседки колко съвестна и наблюдателна е.
Момчето тършуваше из апартамента, обзаведен само с най-необходимото. На снимките, които видя, имаше някакъв мъж в униформа и когато я откри в гардероба, разбра,че е в жилището на военнослужещ. Най-силно впечатление му направи тъгата в очите на човека. Взе видеото и касетофона и тръгна да излиза, когато чу тих говор зад вратата:
-На три влизаме и двамата и го хващаме - каза твърд мъжки глас.
-Чакай малко, ами ако е въоръжен? Тогава какво ще правим? Предлагам да не се правим на герои, а да изчакаме подкрепленията! - отговори му другият.
-Едва ли е въоръжен, знаеш какви са всички кокошкари - влизат, взимат техниката и бягат. Какво оръжие, какви 5 лева. Давай да влизаме и да го хващаме - настояваше първият.
В този момент Калоян, така се казваше момчето, остави нещата на пода, взе един стол, изтича и подпря вратата, викайки:
-Не влизайте! Имам пистолет и ще го използвам, кълна се! - блъфираше с цел да спечели малко време.
-Добре, добре, само спокойно - отвърнаха му отвън - Оставаме тук, но по-добре за теб е да се предадеш!
"Как ли пък не. По- скоро бих умрял, отколкото да отида в затвора. Нали целият ми живот мина на такова място." Спомни си оградите на ТВУ-то, където бе изпратен още 7-годишен. Родителите му не го желаеха и до тази възраст той живееше при баба си, но когато тя почина, той бе настанен в дом за сираци. Там се сби няколко пъти с другите деца затова директорката направи всичко възможно и успя да го премести в ТВУ. Калоян попадна в среда от потенциални престъпници, формирани едва ли не от държавата. Там бяха събрани деца от най-долните прослойки на обществото-отритнати от него, те по никакъв начин не можеха да се върнат отново. Момчето дълго не се примиряваше с хората около себе си и действията им и дори се опита да избяга няколко пъти, без да мисли какво ще прави сам навън. Хващаха го и след това го пребиваха, за да го пречупят. Особено много го тормозеще един възпитател с прякор "Багера" -викаха му така заради обратната захапка. Та Багера си беше избрал Калоян за "любимец" - постоянно го закачаше, унижаваше го пред другите деца и го биеше. Момчето нарочно му правеше напук, за да го вбеси още повече, знаейки, че един ден ще се махне оттук и ще го забрави завинаги. Когато навърши пълнолетие, той напусна дома. Изкара казармата и се хвана на работа с мисълта, че почва нов живот. Беше общ работник на един строеж, "но това е временно", казваше си той, защото беше любознателен и искаше да учи. За да го вземат на работа не каза, че е бил в ТВУ, заради предразсъдъците на хората. Беше съвестен и вършеше задълженията си без да се оплаква до деня, в който Багера отново влезе в живота му. Всичко стана случайно - просто възпитателят познаваше техническия ръководител на обекта и беше дошъл да го види. Когато видя своя възпитаник, той зяпна от изненада:
- Я, Калоянчо, какво правиш тук? Откога не сме се виждали? Ха-ха, ти си мислеше, че си се отървал от мен, но аз ще те преследвам цял живот. Дали шефът ти знае, че си бил в ТВУ? Като те гледам как пребледня, сигурно не знае. Е, нищо де, скоро ще научи - каза той усмихвайки се ехидно и тръгна към фургона на началника.
На Калоян му причерня пред очите, вдигна лопатата, с която в момента бъркаше бетон и я стовари върху Багера. Той нямаше време да реагира - ударът попадна в гърба му и го свали на земята. Момчето продължи да го удря, докато другите работници не го издърпаха. То погледна ръцете си, хвърли лопатата и побягна. Отдалеч чу гласа на Багера:
- Няма да ми избягаш! Ще те намеря, където и да отидеш, помни това. Нашите съдби са свързани!
След това животът му стана ад. Спеше по входовете на блоковете, крадеше, за да яде и постоянно се озърташе, очаквайки Багера да се появи всеки момент. Беше се заклел никога да не използва уменията, научени в ТВУ-то, но сега му се наложи. Така се стигна до днешния ден - знаеше, че това все някога ще се случи, но не очакваше да е толкова скоро. Загледа се в снимката на бюрото и се зачуди защо човекът на нея е така тъжен.

* * * * * * * * * *
В това време, на няколко километра от него, капитан Демирев подписваше предизвестието си за уволнение. И сега очите му бяха тъжни. Той мислеше, че животът му вече е подреден, когато му се случи това. Беше много ненадейно. Разбира се, отдавна се носеха слухове за съкращения в армията, но той не се притесняваше - беше обрекъл живота си на нея. Дори жена му го напусна заради това. Още чуваше думите и: "Постоянно си дежурен, постоянно те няма, не мога да живея така. И аз имам нужда от грижи и ласки, не само войниците ти. Не мога да разбера - за мен ли си женен или за армията. Дори когато си при мен, ти пак мислиш за нея. Съжалявам, но с такава конкуренция не мога да се справя, затова те оставям изцяло в нейни ръце. "Това той очакваше, даже му олекна - чувстваше съпругата си като бреме, което му пречи да отдаде целия си живот на армията. Сега живееше единствено заради нея, а ето как му се отплащаха - с уволнение. Той разбра защо става така: по принцип уволнен трябваше да бъде друг офицер, но вуйчото на същия бе Началник на Генералния щаб и никой не смееше да го пипне. Това, разбира се, бе тайна и той го научи от своя приятел, Началник кадри на поделението, подполковник Николов, малко след като излезе от кабинета на командира. В ръката си държеше своя екземпляр на предизвестието. Погледна го свирепо и го накъса на малки парчета, които хвърли в коша. Излезе от поделението и се качи на ладата си с мисълта да отиде някъде и да се напие. Подкара я към Центъра и понеже времето бе хубаво, реши да седне на чадърите на НДК. Паркира колата под "моста на влюбените", заключи я и се упъти към заведението. На моста забеляза червенокосо момиче, което сияеше и сякаш очакваше някого. "Най-вероятно приятеля си" - помисли си той и продължи. Стигна до "Чадърите", но понеже нямаше свободни места, взе си три бири и седна на една пейка отстрани. Свали сакото и го сложи до себе си. Отвори първата бира и отпи дълго. Студеното питие освежи гърлото му. Той затвори очи и примляска, отдавна не бе изпитвал такова удоволствие. Вече му беше безразлично - "щом армията няма нужда от мен, то и аз нямам нужда от нея!". Тази мисъл развали настроението му и отне удоволствието от бирата. Той допи първата, отвори втората, изпи я, а третата даде на някакъв просяк. Стана и тръгна обратно към колата си, а всичко му беше в мъгла. Естествено не забрави сакото си, все пак то беше част от него толкова много години. Пак мина по "моста на влюбените" и отново видя момичето, но то вече не бе само - с нея имаше някакво момче. Качи се в колата си, запали я и тръгна без да знае накъде.

* * * * * * * * * *

Гергана чакаше приятеля си вече 40 минути. Часовете й бяха свършили по-рано и тя реши да отиде направо на мястото на срещата. Попипа червената си коса, огряна от слънцето. Всички й казваха, че цветът й е странен, но на нея й харесваше, а по-важно бе, че и на Людмил му харесва. Тя беше щастлива -обичаше го много, той беше първата й любов и първият й мъж. Тя дълго се дърпаше преди да спи с него, но снощи не издържа и го остави да действа. Отначало я заболя малко, но след това бе залята от вълна на удоволствие.
Погледна часовника си - Людмил вече закъсняваше. Това бе непривично за него и тя се притесни. "Дано не му се е случило нещо" - помисли си момичето, но го видя да идва и бързо махна тази мисъл от съзнанието си. Затича се и го прегърна. Той я целуна студено по бузата и я отблъсна, след което промълви:
- Гергана, трябва да ти кажа нещо сериозно!
Тя се зачуди, досега винаги й викаше Гери, никога не беше използвал цялото й име.
- Добре де, ще говорим, но след малко. Дай сега да те целуна - отвърна тя и се приближи отново.
- Не, не след малко, а веднага - грубо рече той и се отдръпна.
- Люси, какво има, станало ли е нещо? Аз ли съм сгрешила, кажи ми? Защо се държиш така с мен? - едва се сдържаше да не заплаче.
- Слушай сега, няма лесен начин, затова ще ти го кажа направо. Аз ти бях гадже единствено, за да спя с теб. Направих го и вече не си ми нужна. Съжалявам, но не мога да ти обръщам повече внимание, имам си задължения и трябва да гоня тях. За успокоение мога да ти кажа, че снощи ми беше много хубаво, за което ти благодаря. Ами…, това беше. Чао и…може да се видим някога - завърши той и понечи да тръгне.
Тя не знаеше как да реагира. Затича се след него и го прегърна, плачейки. Той се обърна:
- Хайде сега, моля те, не прави сцени. Големи хора сме, да се държим като такива. Седни тук и се успокой, че аз трябва да вървя - каза й той и се отдалечи бързо.
Гергана не можеше да си поеме дъх. Хълцаше и се задавяше. Така минаха 20 минути. Сълзите й пресъхнаха. Извади кърпичка от чантата си и се избърса. Отнякъде се чуваше радио и тя се заслуша, не мислейки за случилото се. По новините съобщиха за някакъв крадец в жк "Надежда", който бил изненадан от полицията по време на извършвания от него обир. Очакваха всеки момент да се предаде.

* * * * * * * * * *

Калоян се огледа в стаята и видя някакъв трофеен пистолет. Той беше макет и служеше само за украса. Взе го от поставката и тръгна към входната врата. Отвън се бяха събрали доста полицаи, а пред блока имаше журналисти, зяпачи, линейка и дори пожарна. Всички чакаха развръзката, жадни за зрелище. Вече бяха интервюирали смелата бабка, уведомила полицията и очакваха самия крадец. Калоян дръпна стола, подпиращ вратата и извика:
- Отдръпнете се, излизам!
Отвън полицаите насочиха пистолетите и зачакаха. Вратата се отвори широко и се появи 22-23 годишно момче с пистолет в ръката, насочен надолу. Един полицай изкрещя:
- Хвърли веднага оръжието и лягай на пода!
Калоян се усмихна и вдигна ръката с пистолета.

* * * * * * * * * *

На кръстовището на "Витоша" и "Алабин" се стреля два пъти!
Под "моста на влюбените" се чуха спирачки и глух удар!
В жилищен блок в "Надежда" проехтяха пет изстрела!
Три души намериха покой!!!