Днес ми беше някакъв сбъркан ден, който в последствие се оказа и особен.Изфучах от нас с висока начална скорост защото в последния момент видях че няма зрънце ориз за спанака.
Абе не беше заради ориза, просто не издържах никой днес.Като стигнах до магазина видях че не съм си взела портмонето, а там бяха пари, карти, всичко.Странно, носех го във вътрешния джоб на якето.Разтърсих се из всички джобове с идеята да събера поне стотинки за едно кило ориз и да не се връщам, но намерих само 70 ст.Нямаше начин трябваше да се върна.Тогава ме срещна циганката.
- Дай да ти гледам, да ти казвам, какво те чака, мъка по жив човек имаш и душмани много - редеше тя.
- Знам си аз какво ме чака - и казвам мимоходом.
- Не ме гледай че съм черна, познавам много аз, мъка по жив човек имаш, а много душмани ти желаят зло, ама да умират, а ти да си жива дай си дай сега 10 стотинки.
- А така викам, да ми се махат всичките душмани и ей ти сега стотинки - и я тупнах по рамото с усмивка.
Циганката се сащиса след другарския ми поздрав потупване, който вероятно не бе очаквала от жена като мен и не можа да каже нищо повече освен това, как занапред всичко ще ми се подреди като ми измрат душманите и после останалото не го чух защото си продължих с бърза и бодро нервна крачка.
Днес не искам да виждам никой, а тези дето искам да ги виждам ги няма, мъртви са.Днес искам да съм си сама.Дишам, дишам дишам дълбоко и си казвам ще мине и днес.Това не ми пречи да се усмихвам на циганки дето ми гадаят.
В такива нощи медитирам докато заспя.Дори не се връзвам започна ли медитацията и да отлетя голяма работа ако не се върна.Днес не искам да виждам никой.Не мога да издържам дори и майка ми.Не ми е виновна жената, няма къде да отиде, но не искам да вижда сълзите ми, не искам да я растройвам, но навън вали и тя не си тръгва, защото няма при кой да отиде, а тя е свикнала да отива при някой.Виж аз не съм.Аз мога и сама.Майка ми която никога не ме е целувала, дори и когато бях дете.Дори и когато бях болно дете.Случваше да боледувам често от ангини докато не ми извадиха сливиците.Не съм я питала, но това с целуването може да го е правила когато съм била заспала и за това да не знам.Сигурно е така.Предпочитам да не я питам.Тя ме обича по своему, ей така да знае че ме има и стига.Помня как веднъж когато бях малка, помня как я нямаше и ми стана мъчно за нея и отидох в спалнята и прегръщах възглавницата и, миришеше на нейния крем за лице, миришеше на нея.Точно тогава се разплаках, не знам защо и точно тогава ме излови баба ми с нейната въглавница в ръце и ревяща.Когато се прибра майка ми и беше чинно докладвано как детето не е слушало и е ревало и детето беше смъмрено и наказано.Детето беше схватливо и повече не заплака пред майки и баби.
Днес ми е особен ден.Ако трябва да съм искрена от няколко дни ми е особено.Хванах се че мога да спирам коли в центъра където всеки кара като луд.Просто тръгвам и те спират или тъкмо се чудя да тръгна ли да пресичам и те спират и ми дават знак да премина.Връщам си старите усещания, че мога да го правя.Някога можех и времето да променям.Не знам за хубаво ли е.Но е особено.Тогава се сетих за нея, от тогава минаха много години, но я помнех.
Онази беше една от многото нощи в които нея я беше страх, умираше от страх, пълзеше от страх, облечена и с обувки, готова за тръгване се взираше тревожно в тъмното през прозореца навън, а около нея се въртеше дете и хленчеше, че е уморено.Умираше от страх и знаеше какво ще направи след малко, ще излезе вън на улицата ще спре такси и ще отиде при майка си.После също знаеше какво щеше да се случи, майка и ще я изгони, а тя ще и се моли само за тази вечер да остане, заради детето, защото я е страх да не падне и да не го уплаши. Понякога майка и ще и разрешава да остане след дълги тиради, понякога милостиво ще и разрешава да остане.Тя ще се свива на леглото и тихичко ще плаче, когато детето заспи.На него ще му казва, докато го приспива че щом мама е тук, няма нищо страшно и докато му говори с най спокойния си глас и го прегръща, ще умира от страх но то няма да го разбере.На сутринта ще се прибере. В онази тъжна къща, където живееха сенките и която бе нейната къща.Беше се сковала от ужас и трепереше, но трябваше да стигне до другата улица, стъпка по стъпка.Точно този ден видя жената в инвалидната количка, бяха я извели вероятно на разходка, а там където бяха краката беше покрито с някакво одеало.Жената в инвалидната количка, се смееше и смехът и искреше, не можеше да се движи сама, но можеше да се смее.Тогава не го осъзна, но сега знаеше, това беше ключ.Ключ с който да отвори вратата и да се върне обратно.От тогава започна да се връща, бавно се връщаше, върна се.Тук е.Тя стоеше до прозореца гледаше навън и си мислеше, че няма нещо на този свят каквото и да е то, от което да се страхува.Толкова много години минаха от тогава не знам защо си спомних сега, може би защото днес денят беше особен.Ако не си бях забравила портмонето нямаше да срещна циганката която да ми каже че имам мъка по жив човек.После видях и охлюва който отхапваше от тревичката, толкова ясно го видях, да не повярваш че е истина.На земята под която лежаха хиляди мъртви охлюв добиваше жизнени сили като се хранеше с трева.Животът е чудо на чудесата си казах, усмихнах се и открих за кой ли път топлата вода.После видях и живия човек, който винаги ми усеща настроенията, нищо че се прави че не ми ги, а после написах този текст преди да отида да медитирам с мисълта, че си имам за сутрешното кафе една нова мелодия а всъщност истината е че ми трябва един жив човек за да съм щастлива.