автор: djungla

"Здравей, аз съм!" - това е един от 12-те разказа, включени в последната ми книга (тя е първа всъщност с разкази, иначе имам издадени три с поезия) "Дефектна хроника", отпечатана февруари 2006 година...

ЗДРАВЕЙ, АЗ СЪМ!

Сара плахо пристъпи на алеята, откъдето започваше гробищният парк. От дълго време не бе идвала, затова мястото й се стори чуждо. Огледа се. Някои неща не бяха се променили: като бараката вдясно - продавачницата на цветя и свещи, както и няколкото стари мраморни плочи, напомнящи с архитектурния си стил произведения на изкуството. Едрото космато куче също бе тук. Сара го помнеше поради вродения си страх от кучета. То не й бе направило нищо, и сега лежеше, гледайки безразлично нанякъде. Но Сара имаше лош спомен от едно друго куче, нападнало я някога изневиделица. Тогава животното я захапа, потече й кръв. Тя се отскубна, избяга. Все още носеше белег от раната си.
Сара продължи по алеята, но за да избегне срещата с песа, побърза да завие наляво, където сивокаменната пъстрота впечатляваше с подредеността си. Погледът й зашари по множеството гробове - някои добре поддържани, други - обрасли с бръшлян. Имаше и такива, сред които тръните вирееха наволя, съпровождани от шипкови храсти. Да, наистина, колко странни бяха къщите на умрелите!
Веднъж тя чу как двама възрастни мъже си говорят, застанали до гроба на свой приятел:
- Влезеш ли веднъж в трапа, и край! Мърдане няма…
Сара не познаваше умрели. Само едно погребение се бе запечатало в паметта й - това, на собствената й майка. Тя почина отдавна, по времето, когато живееха в един дом. Собственицата на дома се отнасяше с безразличие към двете самотници и щом едната умря, Сара предпочете да се махне оттам. От заравянето на майка си тя бе запазила странно усещане - на мокра пръст и ледена влажност. На зима и пустота… Тук някъде бе мястото. Може би до това огромно дърво? Трудно беше да я открие. Сара заситни по тесните асфалтови пътечки около гробовете. Лица на хора я "гледаха" от порцелановите портрети и оцелелите некролози. Някои се усмихваха, други бяха сериозни, трети - странно полуотворили уста… От тях бликаше неописуемо спокойствие, а Сара ги зяпаше любопитно, сякаш не осъзнаваше, че те всичките всъщност вече са мъртви, далеч оттук, в друг някакъв свят. Можеше ли да си представи какво е да бъдеш вън от тази реалност?
Смъртта тя виждаше като голямо човешко лице, отпечатано върху бял лист хартия. Лице, което никога нямаше да проговори, да каже примерно: "Здравей, аз съм!". Тези думи Сара бе чула само веднъж в живота си. Произнесе ги приятел в тежък за нея момент. "Здравей, аз съм!", бе изрекъл простичко и сърдечно. Сара така искаше да остане завинаги при него, но близките му не разрешиха той да я приюти. Оттогава тя копнееше отново да чуе вълшебните думи…

* * *
Не, едва ли можеше да намери мястото, където бе заровена майка й… Стъпвайки в света на вечния мир, Сара дори забрави, че тук някъде в пръстта лежи неин близък. Безмълвността на портретите, съединени завинаги с камъка на паметните плочи, й се стори естествена. Движеше се без да издава звук. Образите на тихите хора й действаха особено, почувства се изключително спокойна, изчезна дори страхът от кучето. Тишината я увличаше, но тя не се спря. Продължаваше да се движи, също че търсеше нещо друго, различно от гробовното мълчание.
"Последен дар от съпругата", гласеше надписът на един камък. Сара не го забеляза. Не обърна внимание и на безбройните фамилии, издълбани върху кръстове и плочи. Тя знаеше името си - Сара - и от друго не изпитваше необходимост. То й бе предостатъчно, тъй като рядко се случваше някой да го произнесе. Имената за нея не бяха важни. Особено сега, когато все по-бързо се движеше и вече следваше целта си - да срещне жив човек.
Всъщност затова бе дошла. Откакто се помнеше, животът й преминаваше по улиците, сред хората. Взаимоотношенията й с тях бяха пределно прости - те я съжаляваха. Винаги й подхвърляха милостиня. Сара се бе научила да яде всичко, не отбираше. Някои, които също като нея просеха, предпочитаха да стоят на едно място. Но тя с времето осъзна, че е по-различна от тях - не можеше безучастно да чака. Гладът я караше да се движи. Той й даваше странното усещане, че е жива.
Гладът я водеше напред и сега, в този гробищен парк - последен пристан на хорската суета. Сара не разбираше какво е това. Както и че нейният портрет никога нямаше да гледа застинало прикован към студен камък. Защото снимката бе нещо, което също не разбираше. Ясно беше само едно - че се чувстваше жизнена. Мирисът на пръст и треви пробуждаше първичните й инстинкти. Допирът с топлотата на земята, по която стъпваше, й даваше необикновена сила.
Неусетно Сара бе стигнала малката църквица в гробището. Очите й се втренчиха и различиха черно-бял силует на човек. Позна го - беше жената, която премиташе площадката пред храма. Сара плахо приближи. Видя как жената постави голяма купа с храна в края на пътечката до градинката с чимшир. Чу, че подвикна:
- Пис-пис, елате, котенца!
Две мъничета изскочиха от храстите, дотичаха до купата и се надвесиха над нея. Сара мигновено се втурна. Без да чака покана, навря муцуна в сиренената попара.
- Я, Сара! - възкликна жената. - Къде се изгуби, миличка?
Котката не реагира, бързаше да утоли глада си.