Ти ми даде толкова много
и от мен толкова много взе,
че се питам дали още мога
да стоя върху свойте нозе.
Не със твойте криле да политам,
не в измислени бездни да падам,
не"Това ли съм аз?"да се питам
и да чакам парченце награда,
а да бъда онази,която
те плени с непокорство и грях
в онова немаскирано лято,
във което боса вървях
през къпинови храсти и тръни
към сърцето ти-плод желан.
Аз тогава не се препъвах...
Искам пак да се върна там!