автор: DIhanie

Изпитвам СТРАХ от мисълта да бъда БЕЗ ЛИЦЕ или ОБРЕЧЕН образ в КАРТИНА без рамка, покрита с прах, забравена от всички.
Да бъда ГОРД или подплашен в УБЕЖИЩЕ(то) си да крия онази малка ЧАСТ ОТ МЕН, която още ми помага да не приема чужда ФОРМА. Дали да продължавам да се потапям, за да избегна вашите стъклени безчувствени очи или изкуствено да се усмихна и с НОВото си ХИПОКРАТско тяло с вас да тръгна натам, където всички сме еднакви?
Искам да съм...с очи- ренген. Да мога да виждам през всички;през нея, през него; излишни. И знам, че някъде там сред цялата грозотия, с очите си ще видя истинсктата същност. С цветове ще видя сърцевината. Ще мога да прескачам всичко празно, сиво. Ще бъде черно - бяло до момента , в който те съзря. Защото там някъде едно човече в цвят, заедно с мен ще бъде дисперсия на светлината. Искам да погълна живота, не да сърбам на глъдки като другите.
Искам да надскоча себе си, ако трябва. Не зная как точно да стигна до ИСТИНАТА. Тя все се изплъзва, бяга в друго измерение. Там, където всичко е чист усет, нещата са простички и всичко е достижимо. Съня - четвъртото измерение.
Понякога се чувствам като в клетка. Стаята е тясна, а след нея и града. Света е тесен, не защото мога да го изпълня целия, а защото цял живот се свивам до топче и светът не е обширно място, а свършва до хоризонта на тъпоумния ти поглед. Всички са толкова еднакво грозни и говорът им - толкова налудничево повтарящ се цикъл - дъра - бъра, дъра - бъра, ДЪРА - БЪРА.
Понякога се чувствам като наблюдател; всичко се върти безкрайно бързо, неоформено добре, в съзнанието ми остават само призрачни спомени. Защо си мислиш, че ти изглеждаш по - различно? Друг път чувствам, че всичко е замряло, спряло вътре в себе си; сякаш липсва тиктакане, липсва времето, липсва пулсът и животът излита от всички и остава грозната обвивка, а душите като голи червеи се разхождат - отровени.
Понякога - просто нищо не чувствам. Пълна празнота, емоционално нищожество, изцедена. Как смеете да постъпвате така? Не , няма да следвам. И овцете дори, макар да вървят една след друга, все пак знаят пътя до дома си. Застават и чакат. Чакат, защото все пак са само овце.
А понякога тази празнота е в следствие сякаш на изтичане. Кой краде от моите чувства? Параноя. Завладяваме страх. Най - ме е страх да не бъда сама. А винаги съм сама. Хайде, сега източи като гладен вампир и кръвта, и живота, и страха от мен. И ще остана обелка от фъстък, използвана раковина, куха мида,. А аз можеше да творя перли, бисери, нещо може би стойностно Хей , ти, в своята черупка! Да не би да чакаш някой да дойде и да те спаси, дори и от самия теб? Не бъди изненадан, ако никой не се появи На масата им е все едно, а тя един по един поглъща всички останали.
Поемам дъх най - накрая, усещам дробовете да се пълнят и едно почти забравено усещане за живот ме изпълва. Сякаш някой натисна бутон на дистанционно. И ето я дъгата, пред мен, там горе във високото. А точно до мен - "моя човек", и ме гледа, не с онзи кравешки поглед, не се е взрял сякаш ще ме изпие; взира се вътре в мен. Възможно ли е да гледаш и истински да видиш, ако не е на сън? Реалността понякога е по - добрият избор. В съня не можеш да докоснеш така. Ето ни вече ръка за ръка гоним върха и сърцата туптят.


29.04.2006

Началото е взето от обложката на видеото, което разпространява група Кълн