автор: Neoart

Той продава лед. На един далечен ъгъл. До един далечен хотел. На една оживена далечна градска улица. В центъра на един далечен град. Той продава прохлада.

Сутрин идва преди всички. Кляка на тротоара и чака. А около него бавно започва да се събужда града.
Идва камион пълен с лед. Ледът е във формата на много голяма и дълга кибритена кутия. Кибрит, който няма да разпали нищо, а ще угаси пожара на деня. После две силни момчета, с тръстикови шапки в конусовидна форма свалят няколко от тези ледени „пожарогасители" и ги оставят на края на тротоара.
Там, ледените блокове ги чакат рогозки. Плетени от същата тръстика. Ледопродавачът ги завива грижливо. После започва сам да ги мести и поставя така, че да не пречат на движението по тротоара. Пухти, поти се, топи се. . .
От време на време спира за да си почине и избърше потта от челото си, но не повече от минута. Няма време.
Той не е в първа младост. С традиционната сламена шапка от тръстика и стари, но чисти дрехи, започва поредният му безкраен ден. Днес, под изгарящото всяка надежда слънце, той отново ще се бори за шепата ориз в края на дългия ден. И така всеки ден. Всеки ден. . .
След като ги е подредил и извадил грижливо завитите си в парче от стара дреха инструменти той започва да троши и реже огромните ледени блокове и да превръща леда в удобни за носене 5-6 килограмови късове. Ето ги и първите клиенти. Собственици на заведения от съседните улици. Отнасят в торби тежките парчета прохлада. … И ето, след малко започват първите сълзи на леда да се спускат по тротоара. Други направо се издигат под формата на изпарили се надежди. Връщат се там от където са дошли - в земята, в небето, в реката, в канала. . .
Той продължава да клечи до леда, който не свършва. Час по час леда се топи. Бавно. Къде от яркото тропическо слънце, къде от продажби. . . Само сълзите на леда се увеличават. Стават все по- видими и осезаеми. . . Започват да чертаят странна криволица от водни пътечки по улицата. Но всичките водят към едно и също място. Всички те се губят в тъмното дълбоко на канализацията. . .
Минават хора, които не забелязват нито него, нито леда, нито сълзите на леда. Просто ги прескачат с безразличие. Всичките.
Най-накрая леда свършва. Или по-скоро е останал толкова малко, че не представлява търговски интерес за никой. Дори и за него. Той, ледопродавача, на свой ред се изправя. Опипва с ръка джоба си, за да прецени колко е изкарал. Развива последните парчета неупотребена прохлада. Сгъва рогозките много внимателно. После ги прибира грижливо в една торба. Разменя няколко думи с продавачите от околните магазини. Леко побутва с крак в посока към канала леда, който му е останал и поема в неизвестна посока. Може би за чаша чай. . . Може би за да срещне свой приятел. . . Може би, за да нахрани децата си. . . А може би, за да падне възнак от умора и да се подготви за следващия безконечен работен ден, в който ще продължава да продава прохладна надежда. Сам той е останал без надежда, но не спира. Не спира да продава свит до огромните късове лед. Днес, утре, вчера. . . Всеки ден. . . . Всеки ден!
А по тротоара, на тази далечна за нас улица, се спуска влажна следа от сълзи. . . Сълзите на леда. Сълзите на един живот. Непотребен.
На следващата сутрин всичко се повтаря отначало. Но няма как да видиш и следа от вчерашните сълзи на леда. Нищо не е останало. Нищо. И никой нищо не си спомня. Точно, както никой нищо не помни и за ледопродавача. Една пресъхнала сълза на улицата на живота. . .