автор: So_HaPpY

- Искам да си извадя едното око... и да виждам половината свят. Като му се нагледам ще взема една гумичка и ще се самоизтрия.
- Дай тоя пепелник към мен.
- Ами ако съм невидима за няколко дни. Да влизам в къщите на хората и да ги гледам какви глупости вършат. Не, че сега не ги знам.
- Писна ми. И кафето свърши. И е горещо. Имаш ли 5 лева?
- Писна ми. Казах ти - ще се самоизтрия. Ей ти ги.

Тя е червенокоса. С големи ту сини, ту зелени очи. Държи, че освен различни по цвят, са различни и по големина. Аз пък не забелязвам подобно нещо. Всъщност аз почти никога нищо не забелязвам... и да искам. Почти не псуваше преди. Аз пък не бях суеверна.
Вечер си лягаме. Аз на едната страна, тя на другата. Винаги заспивам преди нея. Винаги се събужда преди мен. Пием дълго кафе. Водим дълги разговори. Дълго мълчим. Тя дълго време се къпе. Аз се изнервям. Понякога искам да я удуша. Без да й давам обяснения защо. Понякога виждам същото желание в очите й - големи и сини. Когато е ядосана някак насича думите. През средата, като с брадва. Когато се ядосам аз - мълча. Събрах твърде много мълчания. Лепкави. Оставят дири по стените, също като въглена по ръцете й, когато рисува. Не е рисувала никога нищо за мен. Но пък на мен ми се струва понякога, че притежавам всичките й картини. Всичко нейно. Беса й, смеха й, ръцете й, черния молив, очната линия, спиралата. Всичко е мое. Забравям даже своето. После го намирам някъде под леглото. Писнало й е от мен. На мен ми е писнало да се чуди какво да облече. И кафе ми е писнало да правя. Т.е. писнало ми е от нея.
Понякога я гледам втренчено и се смея със сълзи. Понякога тихо си захапвам пръста. Тя винаги е наоколо. Със забележка, или такава потупваща смутена прегръдка, с големи сини очи, с повдигане на рамене, с размахан пръст.
И изобщо една година я чувам как се къпе, как се смее, как диша, как говори по телефона, как дъвче, как отпива от чашата.
Тя мрази бира. Аз мразя ром с кола. Понякога пием - тя бира, аз ром. Понякога аз изпивам литри бира. Лягам си с дрехите и заспивам на мига. Тя излиза и се връща, а не ме намира. Звъним си по телефона. Ей така, за да се чуем. Не мога да понасям безбройните й хавлиени кърпи, разхвърляни из малката стая. Тя не може да понася 20те ми чифа чорапи - всеки на различно място.
Имаме общо 10 лосиона за тяло, една спалня, две бюра, 4 чифта чаршафи, няколко снимки, книги, списания, моливи, гумички, туш, текстилна боя, 1 кг. картофи, 2 краставици, 10 лева. Имаме една обща стая, 3 общи града, едно общо ежедневие. 6 общи години. Няколко общи песни. Едно общо лошо настроение.
Тя има алергия към думите. Аз към - образите. Тази сутрин аз рисувах, тя говореше. Утре отново ще сме си ние - аз сипеща камари думи, тя драскаща по безброй листа. Утре ще е четвъртък, а ние ще чакаме - тя него, а аз да мине месец.
След това ще е неделя и ще имаме общо лошо настроение, общи празни мисли, общи горещи дни. И ще чакаме Бог знае какво - аз да мине месеца. Тя ще чака с мен.

- Толкова съм ядосана.
- Толкова ми е през... т'ва.
- Абе, ти винаги така казваш, после пушиш, мълчиш ... и само аз знам през кое ти е. И дали изобщо ти е през нещо. И все пак съм ядосана.
- Да, винаги така казвам. И никога не казвам истината. Няма ли да тръгваш?
- Да, ще вървя, после ще се видим. Абеее... ще те питам ако ме нямаше мен кой щеше да ти пълни леглото с графит, кабели и таблетки срещу комари.
- Ако те нямаше теб щях да си почивам.
- Ако ме нямаше мен щеше да ми звъниш по телефона, както между впрочем и аз...

Утре сутрин няма да е благодатния четвъртък, но пък тя ще се събуди преди мен...