автор: Satyrr

Аз съм си аз. Понякога съм такъв, понякога не, но все съм си аз.
Какъвто бях и преди, но въпреки това различен. Обичам да жонглирам с белите ленти на пешеходните пътеки и да си светя вечер със светофарите. Червено, жълто, зависи от настроението. И да си правя лупа от дъждовните капки обичам. Да разглеждам хората през тях, а после да ги рисувам с жилките на есенните листа по плочките като орнаменти.Цяла галерия.Случва се дори да окрасявам лицата им с цветовете на мелодията, която изпяват щурците нощем. И да ги запомням, да, аз съм албум за моите цветни снимки.
Като че всички лица са там, все изрисувани и запомнени. Като в някой църковен хор наредени, само дето не пеят. Не пом-ръдват.. освен един-два пъти. Забранил съм им. Те са боите в моята палитра, когато щурците мълчат.Те са моето скрито вдъхновение, моята тайна муза. Хиляди лица.
Подреждам си ги в редици по паважа на стаята и ги наблюдавам. Винаги има какво ново да видиш в моите лица, затова ги наблюдавам с часове, аз съм тяхната среднощна лампа и проявителната лента на моя албум. И все пак, аз съм си аз. Лице.
И не знам защо, винаги нещо липсва.
Всъщност не знам кой.
Денем си играя с пързалките на моите сънища, а нощем се взирам да открия нещо. Или някой. Не-знам-кой. Така го наричам това лице, което липсва, защото знам, че е така. Често вали дъжд, капките ме канят, излизам навън и се срещаме. Там те са моят далекоглед-лупа-стъкло-илюминатор-шпионка-прозорец и аз съм свидетел. Съвсем за малко, но си заслужава. Отли-вам склуптори и ги изобразявам на плочките. Нямат нищо против, мисля, те са само лица и нищо повече, макар да са лица с нещо повече. И каквито и да са, добавям ги към галерията, музея, изложбата на древни експонати, телевизионното предаване за любознателни. Аз съм тяхната музика за из път,техния случаен превоз, аз научавам всичките им желания преди те да са се зародили в това, което е лице и нещо повече. Преди да се случат доста неща. Аз съм техният екскурзовод в неизвестното пътуване из градските джунгли. И все пак, аз съм си аз.
Не знаещ.
Наслаждавам се на моята купа с очи, на моите тетрадки с лица и го забелязвам. Нещо липсва. Нещо, някой, някоя. Убягва ми. Какво е, кой, коя? Тя ли е? Коя е тя, питам се, а лицата се усмихват, част от онези един-два пъти. Не-знам-кой, така ще я нарека. Защото не знам какво е тя, къде е, защо не е тук, където и е мястото. Виждам, че не знам много неща, защото тя е само лице. Не-знам-кой. Подвиквам на ключовете да затворят зад мен и затварям страницата, за да напомня на лицата кой е шефа. И излизам. Отивам да я търся.
Следва пауза. Моята галерия е затворена за миг, моите спомени са поверени на някой друг. Аз съм капката, спускаща се по клоните на кестените, почиваща си в листата им, наблюдаваща. Аз съм щурец, който не пее, понеже е ден. И я търся. Аз съм си аз, всичко, което е до тук. Тя е това, което липсва.
На път съм. Обичам да жонглирам с белите ленти на пешеходните пътеки и да си светя вечер със светофарите. Да гледам през капките като през далекоглед-лупа-стъкло-илюмина-тор-шпионка-прозорец и да колекционирам лица. Такъв съм си аз. А тя? Търся е, за да разбера каква е и може би заради още нещо. Не знам. И тя не знае, нито лицата, нито щурците,нито този, дето го описват в Библията. А аз ще разбера, това ми е работата, поне за сега. Лицата сами ще се грижат за себе си докато страницата е затворена.
Но нещо липсва.
Какво е то, кой е? Не-знам-кой. Търся, разгръщам стари тетрадки, нови атласи, посещавам изложби. Гледам през нови капки, преживявам нови неща, спомням си нови спомени. От време на време се връщам, за да проверя как стоят нещата, а те стоят добре. Точно както съм ги оставил. Слушат ме. Искат да им разкажа какво се случва и затова се забавям малко, но връщам часовника назад. Времето няма да забележи. Тогава виждам, че нещо липсва. Едно листо, есенно, капка по влажните клони на кестените, лице на тротоарна плочка. Едно сред хиляди. Аз съм вятърът, който блъска капаците на западните прозорци, аз съм мирисът на зима в кухнята. Аз съм непоносимата липса на въздух в стаята. Точно така. Аз съм си аз и съм това, което липсва, едно лице сред гора от листа, капки и щурци. Това, което липсва. Аз съм си аз. Не-знам-кой.
Търсещ, тичащ, наблюдаващ. Аз. Това,което липсва сред коловозите от лица, което винаги е липсвало. Посещавам своите сънища, чуждата реалност, говоря на хората и те ми говорят. Спя. Живея из чужди улици, в чужда страна под чуждо небе. Не сънувам, но помня сънища. Денем си играя на пързалката зад блока, а нощем се взирам да открия нещо. Аз съм малко момче в заобикалящата го пустиня, където пеят щурците. Гласовете в главата ми. Аз съм липсващо парче от един древен пъзел, изложен в един от моите музеи. Парчетата са две. Тя също не е там, където не съм и аз. Няма ни заедно. Искам да търся нея, досега го исках. Но капките чакат. Защото аз съм наблюдаващият, аз съм облаците над заводските комини, пътеката, по която сам вървя. Аз съм си аз. Не-знам-кой.
Затова вземам тетрадката с мен, вземам капките, и затварям вратата за едно предстоящо дълго пътуване. През непознати джунгли, изрисувани железници, брашлянови стени, сенчести мостове и хиляди, и хиляди лица. Търся себе си, за да мога да потърся нея, която и да е тя. За да стане пъзелът едно цяло, една картина, пейзаж, образ на целия мой живот.
Ето, заминавам. Сега съм полъха на вятъра на открито море. Статуята на носа на кораба ми. Един далекоглед, изследовател в моите собствени ръце. Аз съм вечно търсещият орел над полето с щурците. И аз съм си аз.
Не-знам-кой.



Peter29.5.2006