Сякаш съм напълно изцедена -
до последната си капка чувство.
Дала съм и нищично не взела,
а взаимността за мен е нещо чуждо.
Както чужди ми останаха любовите,
на които вричах се във вечност.
Всеки нещичко взема и си отиде,
а на мен остави безнадежност.
И безсънни ноши ми оставиха,
във които да проклинам, че съм жива.
Вярата, мечтите ми разграбиха
и аз не зная как да си ги върна.
На колене да падна ли да моля
(както молих за една целувка)?
Да предложа нещо във замяна?
Но какво щом обичта не струва...
А клетвите потънали в забрава
(навсякъде, но не и в паметта ми).
Душата си ако подложа на кантара,
ще натежи ли повече плътта ми?
И нали във своето раздаване
уж беше най-богат човекът...
Защо тогава боли ме всяка рана
и с времето не се изтрива белегът?