автор: denis

Нон стоп ние живяхме.
Страхувахме се друг да не изживее повече от нас.

Сакатите и слепите, на които се присмивахме,
сега сме ние самите, сега сме ние.
Смейте се,цвилещи мои жребчета, смейте се,
всичкия смях да изсмеете!
Стреляхме някога с иронични куршуми
по стари и смешни човечета,
а ето, че днес
стреляте вие с насмешки по нас.

На живота, на милия,
по тясното дървено мостче,
на шега оттатък преминахме.
Ах, не бързайте, мои жребчета, не бързайте
манежа, големия, нон стоп да копитите!
Зад върбите, зелените, на вашия бряг,
този светъл простор ще го има и утре и винаги!

Само не питайте оттатък какво е, само не питайте!
Като риби ококорени
в реката на времето ний ще мълчим
и не чакайте нещо да кажем, и не чакайте!...