автор: ole72

На BlackCat

Колко пъти се спъваме в нашата глупост
и заравяме в пясъка своята участ
колко пъти повтаряме: Няма да стане.
И превръщаме вярата щедра на камък.

И заприщваме бентове, буйни от нежност
и изрязваме с ножа житейската свежест
и вървим като роби свободни, които
свободата удавят във плитко корито.

И се раждаме в кръчмите, жадни за ярост,
от която криле не порастват за жалост,
и затова се прибираме сутрин окъсали
и последната мисъл, че живота се сбъдва.

Във горчилка удавили всичко, забравяме,
да живееш наистина става тогава,
щом си казал мечтите на свършване раснат
по-големи от китове и се размножават.

За да срещнем сърцето си приживе още,
да го срещнем отново и още, и още
и човеци да бъдем готови да спорим
със живота заключен, докато ни отвори.