автор: phifo

Тя не е абаносова къща,
нито кула от слонова кост.
В нея няма победно завръщане
с хепиенд и целувка на мост.

А е белег от клетва и странна
в мен жигосана стръвно дамга.
Тя е стара разчоплена рана.
И тупти в мен болезнено тя.

Точно тя ми заключва вратите.
И вкусът й е сладко-горчив.
Но от нея с обувки изтрити
няма бягство, дордето съм жив.

И ме хвърля в изгаряща треска,
щом от нея се отрека.
И ме кара от студ да треперя
с посиняла безмълвна уста.

Затова съм обречен да зъзна
без любов, без човек, без покой.
Тази рана дори да се пръсне
ще изгарям под тежкия зной.

Но отровен от нейната сила,
се възраждам над нежния свод.
Не горчивата чаша, изпивам
до последната глътка - живот.